Обаче… дали наистина човек не може да има всичко?
„Не — каза си. — Наистина, мамка му, не може!“
След срещата Александър Енгелман се върна във временната си квартира — обявена за продан ипотекирана къща с полуетаж на отсрещната страна на улицата и три адреса по-надолу от Пъркхайзър, боядисана в кошмарна комбинация от бяло и розово, с оттенък на сьомга, която обаче му осигуряваше — от спалнята — фантастична гледка към огледалната къща на Пъркхайзър. Приложи заблуждаваща тактика: вместо да се прибере в квартирата веднага ходи пеша поне десет пресечки, като често сменяше посоката, макар че — със задоволство заради добре свършената работа — си даваше сметка, че е излишно. Отчасти защото познаваше добре човешката природа и виждаше, че Пъркхайзър е достатъчно изплашен, за да посмее да го проследи, и отчасти защото го чуваше как крачи в дневната си, благодарение на бръмбарите за подслушване, които беше монтирал навсякъде в дома му.
Енгелман получаваше сигнала от микрофончетата с приемник в дневната. Когато се върна след срещата, усили звука, докато всяка стъпка на Пъркхайзър — и всяко вдишване — започнаха да отекват в празната стая. Докато слушаше, обикаляше с полузатворени очи — кухнята, спалнята, банята. Движенията му следваха движенията на Пъркхайзър, стъпките им бяха в синхрон. За момент и дишането им съвпадна — имаше чувството, че са едно. И в този момент беше сигурен, че планът му ще успее.
Макар че не би го признал пред себе си, Енгелман изпитваше облекчение, че интуицията му не го бе излъгала — обектът му наистина използваше кода на Корпорацията и усилията му сега се увенчаваха с успех. Двете седмици след като бе открил шифъра в къщата на Круз не му бяха донесли нищо. След Чикаго започна леко да се тревожи. Когато обаче и в Лонг Бийч не се случи нищо, се усъмни в идеята си. Започна да си мисли дали обектът му не открива клиентите си по друг начин, не чрез шифъра на Корпорацията.
От друга страна, даде си сметка, фактът, че обектът бе решил да не помага на Франклин и Д’Абруцо, можеше да има и друго обяснение — може би този тип смяташе, че да защитава насилници е под достойнството му?
Дали пък не се мислеше за морален човек?
Когато се замисли сериозно върху този въпрос, видя закономерност. Клиентите му бяха сравнително невинни хора. Като Моралес. Като Пъркхайзър.
Изглежда, беше пристигнал в Спрингфийлд твърде късно, за да го види. Отиде направо в къщата на Пъркхайзър, с надеждата да я наблюдава и да засече приближаването на обекта, след което да го проследи, докато не се появи удобен за удар момент. Вместо това завари паникьосания Пъркхайзър, който се готвеше да бяга, така че направи възможно най-доброто в случая.
Не виждаше възможност Пъркхайзър да се провали като примамка. Вече беше убеден, че обектът му се има за добър човек и е предразположен да помага на подобни жалки отрепки.
И че носи бремето, наречено съвест. Енгелман внимаваше да не бъде засегнат от подобни недъзи.
Разбира се, имаше и друга причина да е сигурен, че Пъркхайзър ще примами обекта. Десетте дни, дадени от контакта му, свършваха, което означаваше, че Корпорацията ще прекрати всякакви комуникации със стария шифър, с книгата и конните състезания. Поръчката за Пъркхайзър беше последната подадена по този начин — което означаваше, че това е последният шанс Енгелман да открие своя човек.
Беше ясно, че Корпорацията започва да губи търпение. Чуваше го в гласа на контакта си, когато говореха по телефона. Виждаше го в поведението на Корпорацията — в началото му осигуряваха всичко, което поиска, сега задаваха въпроси и реагираха неохотно. Беше сигурен, че всяка допълнителна дължина въже, която му отпускат, ще бъде използвана, за да завържат ръцете и краката му, преди да го убият, ако се провали.
Все едно. Подобни дребни тревоги не водеха доникъде. Освен това беше прав за Пъркхайзър и обекта му — знаеше, че е прав.
И въпреки че уверяваше сам себе си в това десетки пъти в миришещата на мухъл тишина на празната къща, Енгелман изпита истинско облекчение, когато Пъркхайзър взе телефона и набра номера.
Телефонът на Хендрикс иззвъня дълго-късо-дълго. Това означаваше Пъркхайзър. Единственият друг човек, който знаеше този номер, беше Лестър — доколкото Хендрикс знаеше — и ако се бе обадил той, щеше да чуе четири позвънявания с повишаваща се тоналност.
Хендрикс не се изненада, че Пъркхайзър се обажда. През годините, откакто се занимаваше с това, потенциалните жертви приемаха условията му почти винаги. Изненада го това, което Пъркхайзър каза.
— Намери ли парите? — попита Хендрикс веднага.