Колебание.
— Не точно — отговори Пъркхайзър.
— Тогава разговорът приключва.
— Чакай, не затваряй!
Въпреки че разумът му казваше друго, Хендрикс не прекъсна линията.
— Слушам.
— Ще ти дам всичко.
— Моля?
— Всичките шест милиона. До последния шибан цент. Само разкарай онези типове от задника ми за достатъчно време, та да мога да се чупя, и парите са твои.
Шест милиона долара.
Шест милиона долара.
Това беше повече, отколкото би могъл да направи от три поръчки… от пет. Просто трябваше да премахне една отрепка, маша на мафията.
С шест милиона щеше да гарантира, че Иви и Лестър никога повече няма да мислят за пари. Това означаваше, че след като най-накрая изкупи вината си, изпълненият с насилие живот, който водеше, можеше и да приключи.
Пъркхайзър обаче нямаше нужда да знае всичко това. Така че Хендрикс продължи с хладен тон:
— И как точно смяташ да ми дадеш тези пари?
— В това е цялата красота — отговори Пъркхайзър с облекчение. — Просто ще накараме казиното да ги преведе направо на теб. Големият чек е само шоу — трябва да им дам банковата си сметка предварително, за да могат да изпратят парите веднага щом мине театърът. Мисля си обаче, че тип като тебе не може да няма някъде анонимна банкова сметка, скрита-покрита, прав ли съм? Тогава кой ще знае, че парите не отиват в моя сметка?
Хендрикс трябваше да каже „не“. Трябваше да си даде сметка, че Пъркхайзър, когото бе срещнал за първи път едва преди няколко часа, не би се разделил толкова лесно с такава голяма сума. Трябваше да долови, че нещо не е наред — да се откаже и да изчезне.
Обаче шест милиона долара могат да ти купят много неприятности.
Вместо това отвърна:
— Ако ме прецакаш, ще те убия. Знаеш го, нали?
Пъркхайзър отговори обнадеждено:
— Значи се споразумяхме?
Шест. Милиона. Долара.
— Да. Споразумяхме се.
— Добре. Чакай да взема химикалка.
19
Казино и спа курорт „Пендълтън“ представляваше безвкусен комплекс на тема речни кораби на река Мисури, в индустриален парк северно от Канзас Сити. Подходът беше като към летище — объркваща плетеница от шосета, водещи към различни паркинги, някои от които бяха обширни асфалтови равнини, осеяни с натриеви лампи, подобни на оголените бивни на отдавна мъртви дървета, бетонни структури на много нива, открити във всички посоки. Лъскави черни автобуси превозваха хора насам и натам, а затъмнените им стъкла даваха фалшиви обещания за разврат. Истината беше, че „Пендълтън“ беше по-скоро семейно място. Представленията бяха стерилно чисти, предимно пътуващи продукции на бродуейски класики, имаше скъп ресторант за барбекю и друг, с изискана френска кухня, и те бяха рамо до рамо с бар и грил на тема динозаври, с емблемата на НАСКАР.
Майкъл Хендрикс остави колата си на един от далечните сателитни паркинги, като предпочете да ходи пеша, вместо да се качи на автобуса. Слънцето докосна западния хоризонт и стана оранжево, оцвети перестите облаци по вечерното небе. Светлините на казиното блестяха като мираж в далечината. Беше вторник, седем вечерта — двайсет часа и малко, откакто Пъркхайзър го бе наел, и по-малко от два дни от планирания удар на Лиънуд. Хендрикс прекара сутринта на телефона с Лестър, който бе успял да сглоби цифрово досие на кандидата за убиец на Пъркхайзър, Лиънуд, което прочете на Хендрикс от началото до края. Хендрикс никога не пътуваше с лаптопа си, защото съдържаше доста инкриминиращи доказателства и отказваше да свали от интернет каквото и да било, което по-късно да го свърже с евтиния анонимен телефон.
Досието на Лестър обрисува портрет на опитен наемник, с репутация на специалист по високорискови задачи с големи залози — публични личности, магистрати, от този сорт — и изглежда, предпочиташе да действа възможно най-зловещо. Носеха се слухове, че тъкмо той е обесил апелативния съдия от Бостън, който се произнесе против бандата от Уинтър Хил, през 2004-та. Ако мафията искаше смъртта на Пъркхайзър да е зрелищна, определено беше наела когото трябва.
След като запомни по-важните детайли, Хендрикс отиде с кола от Спрингфийлд до Канзас Сити — по-малко от три часа шофиране при разумно превишаване на позволената скорост. Спря пред офис на ФедЕкс в Белтън — голямо предградие на юг от града, — в който Лестър беше изпратил пратка до поискване до някой си Стивън Роджърс.
Съдържанието на пратката беше описано като „сладки“, а изпращач беше „баба Роджърс“. В кутията във фолио бяха увити хиляда долара в брой — единствената причина човек да влезе в казино, керамичен нож, невидим за детекторите за метал и два пъти по-остър от стоманата, с грапава дръжка, от която не могат да се свалят отпечатъци, работещо фенерче-писалка, което служеше и за изстрелване на единичен 9-милиметров куршум с кух връх, снимка на Лиън Лиънуд като млад, със свежа физиономия, направена преди десетилетия при ареста заради убийството на баща му, която трябваше да помогне на Хендрикс да го разпознае, и четири ръжени сладки със стафиди.