Снимката и оръжията скри в резервната гума на наетата кола, като евентуална предпазна мярка при претърсване на колата, колкото и малко вероятно да беше. Днес целта беше просто да огледа, не да действа, така че носенето на оръжие — дори и такова, което се открива трудно — би могло да създаде множество усложнения, независимо от ползите. След като огледаше ситуацията, ако решеше, че са нужни още оръжия — пистолети, карабини, експлозиви, — щеше да си ги набави на място. Би било глупаво да пътува с такива неща, при положение че се намират толкова лесно и толкова лесно можеш да се отървеш от тях.
Сладките на Лестър, както винаги, бяха превъзходни.
Кожените ботуши на Хендрикс скърцаха, докато крачеше по тротоара покрай главната автомобилна алея към казиното. Основното при работа като тази беше да се слее с тълпата, така че се бе облякъл като типичен комарджия от района. Каубойска риза на червени и бели квадратчета, с бели украшения. Тъмносини джинси и каубойски ботуши от крокодилска кожа. Почти бяла каубойска шапка и тъмни очила, за да крият очите му, и подобен на подкова мустак, доколкото бе успял да порасне за три дни. Дори походката му бе променена — широки крачки, с поклащане, което отнемаше поне пет сантиметра от ръста му. Изглеждаше нелепо — но като половината посетители на казиното. Нелепият вид, който кара погледът да се плъзне настрани.
На вратата го посрещна усмихнато пиколо. Старовремска брезентова козирка предпазваше входа, осветена от десетки крушки, а вътрешността приличаше на декор, крещящ и безвкусен, както и дрънченето, което идваше от безкрайните редици игрални автомати.
Церемонията на Пъркхайзър трябваше да се състои в зала за банкети, непосредствено до игралната зала, в която имаше фонтан. Днес там трябваше да има две представления на вентрилок — на обяд и вечеря. И бюфет в промеждутъците. По-късно вечерта щеше да свири кънтри група, за която Хендрикс не беше и чувал.
Купи си билет за вентрилока — петнайсет долара, в които влизаше и храната. Почукването на прибори в порцелан изпълваше залата, когато влезе, а три четвърти от масите — кръгли, постлани с груби ленени покривки — бяха заети. Макар че шоуто още не беше започнало, залата беше отворена от двайсет минути, така че опашката беше малка. Бюфетът минаваше по продължение на лявата стена. Хендрикс се нареди на опашката — добър претекст да мине по цялата дължина на залата и да огледа тълпата.
Вътрешността беше просторна и слабо осветена, с мек мокет и завеси, закриващи всички стени от тавана до пода. Сцената беше малка, в дъното на залата, точно срещу входа. В десния ъгъл до сцената имаше бар, около който се тълпяха хора. Можеше да се влезе само през главния вход, през който бе минал Хендрикс, и през два аварийни изхода — единият на дясната стена, другият — зад сцената. До всяка от вратите имаше охрана — униформени въоръжени здравеняци.
На Хендрикс не му хареса.
Трябваше да допусне, че в четвъртък разположението ще е същото, а залата пълна — с хора и мебели. Имаше твърде малко изходи и твърде много охрана. Да не говорим за полукълбата от тъмно стъкло, монтирани през равни интервали на тавана — камери, които наблюдаваха всеки сантиметър от залата.
Независимо от всичко обаче имаше шест милиона причини да направи така, че да успее.
Напълни чиния със закуски и зае място отпред, на ъглова маса, която беше свободна, заради лошия ъгъл, под който се виждаше сцената. Той нямаше нищо против. Не се интересуваше от представлението, а от това място виждаше идеално бара, насядалите по масите хора, главния вход на залата. В отражението върху никелираната кана за вода на масата виждаше клиентите пред бюфета зад гърба си.
Когато седна и сложи салфетка на коленете си, осветлението притъмня — представлението започваше. Хендрикс не обърна никакво внимание на уморения възрастен мъж, който застана с куклата си на сцената.
Имаше други грижи.
Денят на Албърт Тъшбом беше гаден.
Първо, гърлото го болеше жестоко. Нормално — при трийсет представления за трийсет дни. Е, и инфекцията на синусите, която го сполетя някъде по пътя от Сан Антонио. Последния месец се бе друсал из страната с автобус: на север до Устин, Форт Уърт, Далас и Оклахома Сити, после на изток до Тълса и Джоплин. За да стигне навреме до Брансън, се наложи да се качи на местна линия, вместо на експресната, което означаваше спиране на всеки километър-два и почти два пъти по-дълго време за пътуване — натикан между типове с кожени якета и конски опашки, доста време след последния душ, който бяха виждали, и жена, чието сополиво хлапе кашляше, като че ли е болно от чума. В отсечката между Брансън и Спрингфийлд му загубиха куклата — твърдяха, че я били качили в багажното отделение, но не беше там, когато пристигна — което означаваше, че трябваше да се качи на сцената с резервната кукла, която беше сгънал на дъното на куфара си — протритите й дрехи и белещата се боя като че ли отразяваха собственото му жалко състояние. А от Спрингфийлд до „Пендълтън“ тоалетната на автобуса започна да връща, което означаваше не само че няма как да се ползва — нищо че хапчетата му за кръвно го караха да пикае като състезателен кон, — но и да не успее да изяде обяда си, купен на автогарата, заради зловонието. Дявол да го вземе, беше в този град вече от няколко часа, а още усещаше ужасната смрад на химическата тоалетна по дрехите, косата и кожата си.