От друга страна… може би пък това беше миризмата на професията му.
Как беше допуснал да се докара до това положение? Преди години играеше във Вегас, загряваше тълпите за концерти на Том Джоунс и Нийл Даймънд. Два пъти беше канен в шоуто на Карсън по телевизията; веднъж дори го интервюира на канапето. Но това беше отдавна — преди десетилетия. Преди два развода и безброй джобни бутилки канадско уиски. Алкохолът беше проял вътрешностите му, брака му и репутацията му, беше оставил дълбоки бръчки по лицето му, беше обвил носа и бузите му с дантела от набъбнали капиляри. Пак алкохолът прогони жена му и приятелите им и караше децата му да трепват всеки път, когато зазвъни телефонът — защото не знаеха дали ще чуят гласа на сантименталничещия старец или неизбежното служебно съчувствие на някой полицай, който ще ги информира, че повече няма нужда да се стряскат от телефона.
Тогава се появи Грейс и промени всичко.
Пет седмици предварително. Дробовете й бяха слаби, тялото — насинено от травмата на ранните контракции и седалищното положение. В крайна сметка лекарите се видяха принудени да направят цезарово сечение по спешност. На дъщерята на Албърт, Рейчъл — която сама беше бебчето на семейството. После майка и дъщеря бяха добре, макар че в първите дни всичко висеше на косъм и за двете. И макар че бившата му успя да преодолее години страдания и негодувание и да му изпрати пари за самолетен билет, така че да види и двете будни или заспали завинаги, Албърт не беше достатъчно мъж, за да предприеме пътуването — мисълта, че може да загуби и дъщеря, и внучка с един удар на съдбата, беше твърде тежка за него. Отби се в някакво мръсно барче на път за летището, за да изпие едно „за стабилизиране“, и се събуди дни след това в пълен с бълхи мотел от рев на самолетни двигатели, от който дрънчаха празните бутилки на нощното му шкафче, без да знае какво се е случило междувременно, дори дали детето и внучката му са оживели.
Тогава реши да се изчисти.
Първият месец беше най-тежък — треперене, студени вълни, потене, кошмарната яснота, която гарантираше, че всяка непоносима минута ще премине направо в следващата, без блажени припадъци и прескачане на време, без бързи обороти. Нямаше го кехлибареножълтото уиски, чрез което усещаше живота, и му бе останала единствено студената реалност на жалкото му съществуване.
И реши да го промени. Да изкупи вината си. Да слепи отново парчетата на това, което бе счупил, доколкото може.
Сега продаваше умиращото си изкуство в мизерни зали пред мизерна публика, която не даваше пет пари дали движи устните си, или не, дали изобщо казва нещо смешно. Обаче не го правеше за смеха или аплодисментите, дори не и заради себе си. Правеше го за Грейс. Беше решил, че когато тя порасне достатъчно, за да го погледне с някакво разбиране, в очите й ще прочете обич, а не съжаление или разочарование.
И добре, че не го правеше за себе си. Защото задниците в публиката не правеха разлика между пеене и гаргара с чаша вода.
Онзи тип вдясно от сцената например. Палячото с псевдокаубойски дрехи и тъмни очила, седнал от другата страна на съвсем празна маса, който демонстративно не му обръщаше внимание. Хвърли един поглед към сцената, когато Албърт излезе — и после през цялото време зяпаше публиката. Явно всички останали в залата му бяха по-интересни от представлението.