После, онзи дядка, заспал в картофеното си пюре. Кльощав като върлина, с дълга бяла коса, като пух, небръснат от седмица. Албърт го видя да се поклаща леко, сякаш в такт с музика, която чуваше само той, миг преди да започне следващия си номер. Тогава затвори очи и клюмна напред. Беше готов да му прости — очевидно беше пиян, а не отегчен, а шестмесечното въздържание му напомняше, че някои хора не успяват да контролират алкохола.
Задникът на бара беше нещо друго.
Дойде двайсет минути след началото, дълго след като всички останали бяха седнали. В началото на представлението двойната врата беше затворена, обаче тази отрепка я отвори с трясък и тръгна право към бара. Там започна да се разправя с бармана за точното количество лед, което се слагало в чаша „Джак Даниълс“ — достатъчно високо, за да може Албърт да чуе масачузетския му акцент.
И не само той го забеляза. Поне четвърт от зрителите бяха насочили вниманието си към онзи кретен, вместо към сцената — включително, видя с разочарование Албърт, псевдокаубоят с тъмните очила. Явно професионалното изпълнение на класически водевилен номер не можеше да го заинтригува, а някакъв недодялан идиот, който се кара с персонала, привлече вниманието му просто така.
Достатъчно. Търпението на Албърт си имаше граници. Фамилно шоу или не, беше време да даде на този тип — и на тази публика — урок по добри маниери.
— Ей, приятел! Да, ти там, на бара! — Не го каза Албърт, а резервната му кукла, Рики. — Да не би това шоу да те дразни нещо, а? Щот’ можем да млъкнем малко, докат’ се оправиш с бармана!
Рики винаги си падаше малко нещо задник.
Публиката зашумоля объркано. Винаги е така в началото, когато комик се захване с досадник — публиката още не е наясно на кой кон да заложи. Албърт обаче не беше новак в занаята. Знаеше как да се държи пред враждебно настроена публика. Всъщност не се бе чувствал толкова жив от десетилетия.
Едрият насочи вниманието си към сцената, зачерви се от яд, но не каза нищо.
— Ко ста’а, дебелак? — продължаваше Рики. — Езика ти плува в сланина ли?
Това предизвика повече смях. Онзи сви юмруци и като че ли леко се смути от вниманието на тълпата, но продължаваше да мълчи.
— Стига вече, Рики — обади се Албърт. Доброто ченге срещу лошото. — Остави човека на мира. Опитва да си поръча питие.
— Да бе, как ли пък не. Окей, защитавай го — отговори Рики, после захапа въдицата: — Ей, барман! Каква отрова пие тоя?
Барманът погледна мъжа, после публиката, после Албърт. След миг колебание отговори с треперещ от нерви глас:
— „Джак Даниълс“.
Рики продължи:
— Е, дай му едно за сметка на стария Албърт. Щото ако не пийне, ще продължи да се прави на задник.
Публиката пощуря. Албърт се усмихна. Мъжът тръгна към сцената и също се усмихна. Обаче усмивката му не беше весела — приличаше на диво животно, което си показва зъбите предупредително. Стомахът на Албърт се сви.
Когато доближи сцената достатъчно, мъжът проговори, но тихо, за да го чуе само Албърт:
— Имаш късмет, че съм на работа, дъртако, иначе щях да натъпча тая шибана кукла в гърлото ти така, че да трябва да си стискаш задника, за да си мърда устата. И не ти искам шибаното питие.
Албърт премигна, парализиран в ничието пространство между гордост и страх. Двамата от охраната на казиното не бяха достатъчно близо, за да чуят какво се говори, но доловиха, че става нещо, и пристъпиха напред, за да обезвредят ситуацията. Преди да стигнат до мъжа обаче той сви рамене, обърна се към изхода и излезе. Единият охранител каза нещо по радиостанцията си. Никой от двамата не последва скандалджията.
Когато публиката се успокои и Албърт продължи номера си, псевдокаубоят с тъмните очила стана и тръгна след онзи.
20
Александър Енгелман стоеше край една от рулетките в игралната зала до залата с фонтана и редуваше залози на черно и на червено. Не беше хазартен тип. Избра рулетката най-вече защото можеше да играе доста време, без да загуби всичките си пари — вероятността да се падне черно или червено на всяко завъртане беше грубо четирийсет и седем процента, — и освен това защото от това място виждаше изхода на залата, в която трябваше да бъде убит Пъркхайзър. Беше сигурен, че неговият обект ще проучи мястото — но досега не бе видял никой, който дори малко да отговаря на описанието на Моралес.
Въпреки всичко това не означаваше, че не е тук, дори и в този момент. Опипа разсеяно мобилния телефон в джоба си. Изкушаваше се да набере номера, за да види дали няма да зазвъни наблизо — обаче си даваше сметка, че потенциалната полза от подобен дързък акт би била малка в сравнение с проблемите, които би си навлякъл. В игралната зала беше забранено да се използват мобилни телефони, за да се затруднят опитите за измами — би било трудно да го използва, без да предизвика гнева на охраната. Освен това по всичко личеше, че този човек е много предпазлив — едва ли би допуснал безумната грешка да остави апарата с включен звук, докато работи. Най-сериозната причина обаче беше, че така би подсказал на обекта, че нещо не е наред.