— Трийсет и пет — обяви крупието, когато топчето спря. Другите играчи въздъхнаха разочаровано — квадратчето на масата беше празно. — Никой не печели.
Последва трескаво залагане, колелото се завъртя отново. Енгелман плъзна един чип, минимума, на червено. Крупието махна с ръка над масата и каза:
— Край на залаганията.
На Енгелман му беше все едно. Гореше от нетърпение да започне истинската игра.
Когато Лиънуд излезе със зачервена физиономия от залата с фонтана, Енгелман повдигна вежда. За момент изглеждаше, че се насочва право към него, и макар че разбираше рационално, че този тип не знае нищо за съществуването му и мисията му, почувства прилив на адреналин, заради усещането за заплаха. След това обаче Лиънуд сви към главния вход на казиното и моментът премина.
Появиха се четирима охранители от четирите посоки на фоайето, но не спряха Лиънуд. Той опита да ускори крачка, но единият застана пред него и вдигна умиротворително ръце. Каза нещо, което Енгелман не успя да чуе заради шумотевицата в игралната зала. Лиънуд реагира с гняв. Енгелман се отдалечи от рулетката, за да чува по-добре какво говорят.
— Господине! — възрази крупието, понеже топчето още не беше спряло, но Енгелман не му обърна внимание. В мислите му бушуваше гняв. Гняв и малко страх. Не можеше да разбере как така това едро парче говеждо, увито в плат, прави такова представление и си даваше сметка, че ако го изхвърлят от казиното, последният му шанс да пипне червея, който тормози Корпорацията, ще замине — както и самият той — в мига, в който онези научат, че се е провалил.
— Господине, разбирам, че сте разстроен — тъкмо казваше охранителят, когато Енгелман доближи достатъчно, за да чува.
— Адски си прав, че съм разстроен! — изръмжа Лиънуд. — Исках само едно питие преди вечеря, а онзи смахнат дъртак с куклата започна да се заяжда с мен! Що за заведение е това?
— Господине, моля, разберете, че мненията, изразявани от господин Тъшбом, по никакъв начин не отразяват тези на „Пендълтън“ или неговите служители. Много съжалявам, ако ви е обидил и…
— Ако? — прекъсна го Лиънуд.
— … и ако се успокоите, бихме искали да ви компенсираме, за да избегнем всякакви неприятности в бъдеще.
— Как ще ме компенсирате? — Съмнение. Интерес.
— Споменахте, че все още не сте вечеряли?
— Да, така е.
— В такъв случай можем да ви запазим маса в „Гаспарини“, където стекът, подозирам, ще ви хареса. Разбира се, ще възстановим цената на билета за представлението, а вечерята ще бъде за сметка на заведението.
Изражението на Лиънуд омекна.
— Е, добре.
Охранителят отведе Лиънуд до масата на пиколото. Енгелман — доволен, че планът му не е провален — тръгна към игралната зала, но се сблъска с нелепо изглеждащ тип с каубойски дрехи, тъмни очила, глупави мустаци и възголяма широкопола шапка.
— Извинявай — каза онзи с южняшки акцент. — Търся тоалетната. Можеш ли да ми кажеш къде е?
Акцентът беше по-скоро от Западна Вирджиния, а не носовият каубойски говор от Запада, но Енгелман не долови разликата.
— Не, съжалявам — отговори Енгелман и продължи към игралната зала.
Каубоят остана за момент на място, погледна Лиънуд, охранителя и пиколото, които разговаряха. Лиънуд, професионалният убиец, огледа незабелязано хората наоколо един-два пъти, докато говореха, и заради подозрение или по случайност, погледът му се задържа за миг на каубоя.
После отново се обърна към пиколото, усмихна се учтиво на някаква угодническа скучна шега — и когато погледна пак, каубоя го нямаше.
21
Глас в ухото, пращене, закъснение на звука — кошмарна телефонна връзка. Хенри Гарфийлд напрягаше слух, за да чува през шума в офиса на ФБР на главната улица в Сейнт Луис. Изведнъж очите му се разшириха.
— Сериозно ли? Да, по дяволите. Ще почакам. — Покри с длан слушалката и извика на партньорката си: — Хей, Томпсън… няма да повярваш… мамка му!
Шарли Томпсън, в съседната преграда, свали уморено очилата си и затвори очи, но призрачното изображение от трафик камерата, което проучваше, не се махаше. Разтри напрегнатия възел в основата на носа си, който беше изкривил хубавото й лице в гримаса, но това с нищо не облекчи главоболието й.