— Гарфийлд — отговори, — ако ме викаш, за да видя как поредната отрепка напада проститутка в някоя уличка, ще застрелям монитора ти. Или теб.
— Да бе — каза Гарфийлд. — Като че ли има двама души в Сейнт Луис с този късмет. Огледай се. Хората с късмет отдавна са се махнали оттук. Не бях виждал толкова пуст град.
Поне за това беше прав. Населението на Сейнт Луис беше намаляло с две трети. В резултат сега имаше широки тротоари и многолентови артерии, които стояха пусти или почти. Теоретично това би трябвало да улесни задачата им, но на практика я правеше скучна до непоносимост.
Томпсън и Гарфийлд търсеха нов модел нисан „Верса“, седан, син металик, нает понеделник следобед от фирма за коли под наем „Рилайънт“ — на километър и нещо от летището — от някой си господин Лорънс Ландри. Ландри беше един от псевдонимите на Лиънуд. Занимаваха се с това от двайсет и четири часа — от обед във вторник, когато започнаха да идват записите от трафик камерите, банкоматите и частните охранителни фирми. „Рилайънт“, подобно на повечето бюра за коли под наем, не си даваха труд да слагат проследяващи устройства в малките и икономични модели — само в луксозните. Да плащаш месечни такси за проследяване на флотилия автомобили с нисък наем, които едва ли някой ще тръгне да краде, не си струваше. И Лиънуд или знаеше този факт, или беше скъперник, предпочел да натъпче туловището си в такова маломерно купе, вместо да извади малко повече пари и да наеме нещо, в което наистина да се побере спокойно. Това оставяше Гарфийлд и Томпсън с надеждата някой някъде да го е снимал, за да опитат да разберат накъде се е запътил. Дори и в толкова слабо заселен град като Сейнт Луис беше все едно да търсиш игла в купчина други игли — а офисът на ФБР в града беше с недостатъчен персонал, така че двамата бяха сами — трябваше да прегледат буквално хиляди часове видеозаписи и цифрови фотографии. Ако имаха на разположение двайсет обучени агенти, можеше да има резултат. Само с двама си беше просто губене на време.
— Е, какво има? — попита Томпсън.
— Има обаждане от офиса в Канзас Сити. Отнася се за снимката на Лиънуд, която разпространихме. Изглежда, се е сдърпал с някакъв смахнат вентрилок, представи си, в евтин бюфет на казино, и се е наложило охраната да се намеси, за да го успокои.
Томпсън стана и се надигна на пръсти, за да погледне през преградата на работното си място. Мобилният й телефон завибрира — есемес от Джес — и главоболието й се усили. Беше твърде заета за семейни драми.
— Сигурни ли са, че е нашият човек?
— Достатъчно, за да се обадят. Чакам на линия с Канзас, докато позвънят в казиното, за да разберат дали могат да ни изпратят снимки от камерите си.
— Да не би да е още там? — попита Томпсън.
— Не — отговори Гарфийлд. — Имат и хотел, обаче не се е регистрирал. Черпили са го една вечеря, за да го успокоят, след това веднага си е тръгнал.
— Чакай… знаят, че не е бил регистриран? Това значи, че им е дал име.
— Да — отговори Гарфийлд. — Смит.
„Разбира се — помисли Томпсън. — Ако използва известен псевдоним, ще го заковат. Обаче Смит е също толкова компрометиращо. Всъщност…“
— Кучи син — каза тя, седна на стола си и пак се обърна към компютъра.
— Какво?
— Как се казва казиното?
— „Пендълтън“. Защо?
Томпсън пусна търсачката и намери сайта на казиното. Телефонът й завибрира пак, но тя не му обърна внимание.
— Там трябва да стане ударът.
— Откъде си толкова сигурна? Дори още не сме сигурни, че е той.
Имейлът на Гарфийлд изписука — имаше ново съобщение. Той го отвори бързо, после отвори прикачената снимка и каза:
— Без последното. Той е. Обаче не можеш да си сигурна, че ще удари там. Искам да кажа, трябва да е луд да убие човек при толкова охрана наоколо, нали?
— Лудите изпълнения са специалност на Лиънуд — възрази Томпсън. — Освен това… ти кога за последен път прелетя половината страна, за да гледаш вентрилок?
— Добър въпрос — съгласи се Гарфийлд. — И все пак не е много сигурно. Може да убива времето, докато дойде време за убиване.
— Добре казано — отвърна Томпсън, — но не се хващам на това. Ако беше дошъл за развлечение, щеше да влезе да гледа всякакво шоу, за да минат часовете. Не е отседнал в хотела. И не е посмял да даде някой от псевдонимите, които използва най-често. Ерго, оглежда мястото.
Томпсън имаше чувството, че вижда как Гарфийлд прави презрителна физиономия заради „ерго“, но поне прояви разум да не облича подигравката си в думи. Значи заплахите й за насилие имаха резултат. Добре. Изпрати имейл и след секунда чу електронното писукане от компютъра на Гарфийлд, че го е получил.