— Още не разбирам защо да не съм със защитна жилетка — каза Пъркхайзър.
— Ами, първо, Ерик, защото не ти е нужна. Имаш мен — отговори Хендрикс. Пъркхайзър се намръщи — не беше сигурен, че вярва. — И второ, всеки професионалист, който си заслужава името, ще я забележи от километър, при което ще се откаже от плана да те удари тогава и ще те удари по-късно.
— Еди… — поправи го с половин уста Пъркхайзър.
— И само казвам… че това не ми се струва нормално. Може би трябва да се откажа от цялата работа, да се скрия някъде и да чакам онзи да дойде.
— Еди — повтори Хендрикс. — Така да бъде. Повярвай ми, Еди, че е много по-лесно да те опазя, ако знам къде и кога ще удари убиецът. Ако ми отнемеш това, ако му дадеш момента на изненадата, тогава става „ези-тура“ дали ще живееш, или ще умреш. Ти обаче си комарджия… искаш ли да хвърлиш зара?
— Стига, бога ми! — отвърна Пъркхайзър намръщено. — Само питах. Няма нужда да се държиш като задник заради това.
— Не ми плащаш, за да съм учтив — каза Хендрикс. — Всъщност още не си ми платил. Поиска ли вече да оформят превода на парите?
Пъркхайзър извади криво сгънат лист от джоба си. Всъщност бяха четири листа тънка, почти прозрачна хартия, като онези, които късат от кочани с формуляри, които се копират без индиго. Хендрикс ги прегледа. Дребни букви и инициалите на Пъркхайзър, с подпис и дата на последната страница, с номера на банковата сметка на Хендрикс, на Сейшелите, записана в документа като сметка на Пъркхайзър. Да, Паломера, според документа. Не че имаше значение. Имаше значение, че до края на работния ден в четвъртък, в деня на церемонията, в банковата му сметка щеше да има шест милиона долара — минус данъците.
— Изглежда, всичко е наред — каза Хендрикс. — Което означава, че ако правиш каквото ти казвам, всичко ще е наред и тогава. Имаш думата ми.
Лимузината подмина главния вход на казиното и спря на паркинга за служители отзад. Шофьорът отвори задната врата, обаче някакво чувство за надвиснала опасност накара Пъркхайзър да остане на мястото си.
— Сър? — подкани го шофьорът. — Пристигнахме.
Пъркхайзър преглътна с усилие, стисна зъби и слезе от колата.
23
Четвъртък следобед. Залата с фонтана беше пълна. Бюфета го нямаше, на негово място бяха сложили още няколко маси и наоколо сновяха сервитьори с ордьоври. Барът беше зареден с напитки и пристрастените комарджии се възползваха от безплатната храна и напитки за всички, които искаха да присъстват на голямото събитие на Пъркхайзър. Казиното раздаваше безплатни билети от часове и макар че никой не даваше пет пари за Пъркхайзър и огромния му джакпот, залата тръпнеше в очакване на балоните с награди, които щяха да падат от тавана накрая.
В единия край на сцената местен телевизионен репортер говореше пред камерата на фона на сцената. „Пендълтън“ даваше доста пари за голямата печалба на Пъркхайзър и шефовете му щяха да се възползват от всички възможности за реклама, които им дойдат наум.
Специален агент Шарли Томпсън огледа залата малко след като мина през голямата двойна врата, но дори Лиънуд да беше тук, не успя да го види. Бърборенето в слушалката на ухото й показваше, че охраната на казиното и Гарфийлд — които следяха вътрешните охранителни камери — не се справят по-добре. Разбира се, да търсиш конкретен мъж с червендалесто лице в казино край Канзас Сити беше поначало губещо начинание, а мрежата с балоните, опъната малко под тавана, закриваше обективите на камерите. Томпсън се чудеше дали не е сгрешила, като подведе охраната на казиното за сериозността на заплахата — те знаеха, че преследват укрил се шеф на инвестиционен фонд, подгонен заради търговия с вътрешна информация.
Не беше очаквала, че ситуацията ще бъде толкова неконтролируема. Освен това не беше ясно кой точно е мишената. Четирима души се очакваше да се качат на сцената. Единият, Норвил Роджърс Пендълтън, бе мажоритарен собственик на казиното и внук на съименника си Пендълтън, чиито пари — след продължителни юридически битки между множество наследници — бяха използвани за построяването му. Дито Бърни Лидеркранц, дългогодишен шеф на игралната зала и — говореше се — бивш силовак на мафията от Лае Вегас, който бил изгорил някои мостове, след като минал в законния бизнес. Кен Карсън, кмет на Канзас Сити („КК за КС“ беше предизборният му лозунг) и бич за местния криминален контингент благодарение на удара, който беше нанесъл на легалната търговия с наркотици с рецепта, също щеше да е тук. И почетният гост, някой си Едуард Паломера, от Спрингфийлд, Мисури. От четиримата Паломера беше единственият, за когото Томпсън би могла със сигурност да каже, че не е вероятната цел на Лиънуд — беше роб на заплатата си, от бедните слоеве, без досие, без врагове, без връзки с организираната престъпност. Дори нямаше глоба за превишена скорост на негово име.