Натъпка покупките обратно в прокъсания плик, отвори вратата против насекоми, остави пликовете на плота на кухненския остров и се обърна, за да затвори вратата — оставяше кални следи по плочките, — и едва тогава си даде сметка, че би могла да остави двата плика на верандата и чак тогава да отвори вратата — с лекота.
Проклет ум, проклета бременност!
Чаткане на нокти по дърво, после в кухнята влетя Абигейл с енергията, която може да събере шестгодишен булдог.
— Аби? Къде е Стю? — попита Иви. Абигейл погледна за момент назад, откъдето бе дошла, после се изпъна напред и размаха доволно късата си опашка, за да може Иви да я почеше по главата. След това отиде до празната си паничка и изгледа тъжно стопанката си.
— Защо тати не те е нахранил? — попита Иви и деликатното й лице се смръщи. Дори и да знаеше обаче, Аби не би й казала. Иви извади гранулите от шкафа под мивката и изсипа малко в паничката. Аби се отдръпна разсеяно.
— Стю! — извика Иви. Наблизо удари гръм и разтресе къщата, лампите премигнаха. Тя тръгна към дневната — откъдето се бе появила Абигейл.
Когато доближи вратата, видя нещо, което накара сърцето й да спре.
Краката на Стюарт, неподвижни — обути в обикновени спортни чорапи, палците вдигнати към тавана.
Устата на Иви пресъхна, сърцето й прескочи няколко удара.
— Стюарт? — изпищя тя. Писъкът й прониза фермата, отекна, върна се като крясък на птица. Тя хукна към вратата, после се закова на място.
Стюарт лежеше по гръб сред море от летви и метални планки до полусглобено детско креватче. Когато чу писъка й, се стресна и седна — челото му се удари в дървената рамка и цялата непритегната конструкция рухна върху него.
— Мам… — извика той и спря. Все едно порасналото грахово зрънце в утробата на Иви щеше да погълне всяка ругатня, която се разнесе наоколо, и след пет месеца щеше да се появи и да изригне водопад мръсотии.
— Задник! — изруга Иви, без да обръща внимание на укоризнения му поглед. — Изкара ми акъла! Не отговаряш на телефона, оставил си Аби без храна, после…
Стюарт извади слушалките от ушите си и се изправи вдървено на крака.
— Иви, съжалявам — не чух, че идваш! Исках да те изненадам с креватчето преди да… — Чак сега забеляза дъжда през отворената плъзгаща се врата и се намръщи. — Преди да се прибереш… Обаче тези инструкции са безумни и съм загубил представа за времето. Кълна се, не исках да те плаша… прощаваш ли ми?
— Разбира се — отговори Иви. Плачеше и й беше трудно да си поеме въздух. Нямаше представа защо.
— Иви… — каза Стюарт, прегърна я и я придърпа към себе си. Познаваше я достатъчно, за да знае, че ще обвини за всичко променливото си настроение. И я познаваше достатъчно, за да е наясно, че това не е истина. — Тук съм. И няма да ходя никъде.
Задържа я в прегръдката си и изчака паниката й да премине. След това попи с целувки сълзите й и я заведе в спалнята — и двамата полагаха усилия да не мислят за годеника, когото тя беше загубила от бомбен взрив някъде северно от Кандахар.
Денят започна да преминава в нощ и фермата запламтя в ярки цветове. Най-накрая Стю и Иви слязоха долу и вечеряха — и двамата уморени, и двамата доволни. После гледаха телевизия — Абигейл лежеше в краката им, — докато клепачите им не натежаха. Иви отиде да спи, Стюарт и Абигейл я последваха скоро след това, но след като той провери и заключи вратите и прозорците на долния етаж.
От тъмнината на гората Хендрикс наблюдаваше незабелязан — вече от часове, както беше правил много нощи преди това. Наблюдава, докато единствена светлина в къщата, която се виждаше през прозорците отвън, не остана трепкането на телевизора в дневната. Продължи да наблюдава когато дори и той изгасна. Продължи да наблюдава, докато на изток небето не започна да изсветлява. След това се върна при наетата кола и се отправи на север, към дома.
4
Гарата на Ютика, щата Ню Йорк, е сграда, която някак странно е извън времето и пространството.
Самият град е западащ индустриален център, сгушен в долината на река Мохок, отдалечен на пет часа и цял свят разстояние от шумотевицата на Манхатън. Улиците са занемарени и пусти, много от магазините стоят празни. Фабриките, осигурявали някога препитание за жителите му, сега са заковани с дъски или зазидани, а малкото прозорци, останали открити, зеят изтърбушени от камъните на вандалите.
И въпреки това железопътната гара на Ютика — която днес обслужва повече автобуси, отколкото влакове — е внушително чудо на италианската архитектура, заемащо цяла градска пресечка: със сводест таван, красиво декорирани корнизи и пълен с мрамор интериор. Дебели колони стърчат към оберлихтите, през които прониква сивата светлина на винаги облачното небе на Северен Ню Йорк. Дългите ниски дървени пейки, излъскани и лакирани, изглеждат не по мярка за такова голямо пространство и придават на интериора странно църковен вид. Освен местата за лъскане на обувки гарата има бръснарница и ресторант, който всъщност е автентична закусвалня, каквито някога имаше на всеки уличен ъгъл във всеки американски град.