Гарата е строена в пристъп на оптимизъм — когато железницата е била всичко — от архитектите, построили гара Гранд Сентръл в Манхатън, макар съдбата на Ютика да клоняла към упадък дори тогава, след като градът бил на върха десетилетия преди построяването на близкия канал Ери. Сега изглежда не толкова запазен, колкото забравен, като призрак, осъден да обикаля едни и същи зали отново и отново.
През последните петдесет години Ютика не се е прочула с нищо особено — ако не се брои кървавата борба между четири престъпни фамилии, продължила през седемдесетте и осемдесетте за контрол над града и почти всичко останало.
Загледан през прозореца на лимузината с шофьор, която го взе от частното летище, за да го откара до местоназначението, Александър Енгелман не можеше по никакъв начин да си представи защо мощни организации като престъпните фамилии Дженовезе и Коломбо, а също и групите от Бъфало и Скрантън проливат кръв заради това място. Беше ясно, че парите, които градът е притежавал някога, отдавна са изцедени. Трябваше да признае обаче, че железопътната гара наистина е страхотна. Може би гордостта мотивираше кръвопролитията…
Чуваше чаткането на скъпите си обувки от телешка кожа — „Ферагамо“ — по мраморния под на терминала. Въпреки лятната жега беше с черно спортно сако от груб памучен плат, добре изгладени памучни панталони и снежнобяла риза с разкопчана яка. Не носеше чанта или оръжие — единственият му багаж, малка ръчна чанта, беше в наетия от Корпорацията самолет. Предпочиташе да пътува невъоръжен, да си набавя нужното оръжие на място и да се отървава от него веднага след употребата му. В терминала нямаше никого освен Енгелман, двама студенти с коси на тънки масури и кошмарни дрехи, които чакаха автобус, и един подсилен със стероиди мускул на мафията, натъпкан в черен костюм, който беше подозрително издут под мишницата, на кръста и глезена. Защо на тази горила й бяха нужни три пистолета, Енгелман не можеше да проумее, както и по какъв начин този тип би могъл да се сгъне, за да стигне до кобура на глезена си.
Не че преценката му имаше някакво значение — беше по-скоро навик. В този случай нямаше да има насилие. И това в определен смисъл бе жалко — вдървен и раздразнителен след неочакваното пътуване около половината свят, той би могъл да се отпусне с едно леко раздвижване.
Приближи горилата и тя кимна към бръснарницата отзад. Енгелман мина, без да намалява крачка, бутна стъклената врата и попадна в 1953 година.
Шестоъгълни плочки с размер на монета, някога бели, а сега с цвят на престарели зъби, покриваха пода: фугите отдавна бяха станали черни. На стените имаше висок до кръста мраморен цокъл, а над него цветът се стремеше към слънчево жълт, но беше далеч от това. Елипсовидни огледала над малки тоалетки, отрупани с продукти, които не се произвеждаха от десетилетия. На всяко работно място имаше мивка на пиедестал и бръснарски стол от черен винил с бели орнаменти от пищен потъмнял бронз.
На един от столовете седеше мъж, а до него чакаше застаряващ бръснар. Енгелман не можеше да прецени дали мъжът е висок или нисък, дебел или слаб, защото беше почти изцяло скрит под черна пелерина за подстригване — а лицето му беше облепено с изпускащи пара бели кърпи в подготовка за бръснене, така че се виждаха само нос и гъста черна коса. Главата му беше наклонена назад, носът сочеше към небето. Косата беше пригладена така, че дори и при този ъгъл на главата гравитацията не й влияеше въобще.
При звука на подметките на Енгелман мъжът на бръснарския стол вдигна пръст — дотогава двете му ръце бяха на подлакътниците — и бръснарят, слаб мъж със сива коса и сбръчкано безцветно лице, изчезна, без да каже дума.
— Някак мислех, че си по-висок — каза мъжът с дрезгав груб глас, който потвърди, че точно с него бе разговарял Енгелман преди две вечери.
Думите на този човек бяха някаква шега — с топлите кърпи на лицето не би могъл да види Енгелман повече, отколкото Енгелман виждаше него. Но Енгелман не се засмя.
— Някой ден — отвърна — ще трябва да ми кажеш как се сдоби с номера на анонимен телефон, който не бях ползвал до онази вечер.