Засмя се и оголи зъби.
— Евро — каза.
— Какво!?
— Един милион евро.
Мъжът на стола се замисли за момент, после кимна в знак на съгласие. Кърпите се разклатиха.
— Отлично — каза Енгелман. — Смятайте ме за нает. Ще ви изпратя номера на сметката ми на Кайманите и ще преведете там парите, когато ви е удобно.
— Няма нужда — каза мъжът. — Имаме номера.
Енгелман, ядосан, преглътна с усилие, после смени темата и попита:
— Жертвите му. Има ли нещо общо помежду им? Освен извънзаконовия статут на работодателите им, разбира се.
— Да. Всички са наемни убийци. И всички са изпълнявали поръчки, когато са били убити.
Енгелман реши, че не е чул, после си даде сметка, че е чул съвсем точно. Това, че един-единствен човек е успял да извърши толкова много удари по толкова различни начини беше впечатляващо. Че жертвите му са били наемни убийци вече беше сериозно постижение.
— Казваш ми, че наемен убиец убива наемни убийци и наемаш убиец, за да го обезвреди?
— Казвам ти, че имам проблем, а ти имаш един милион причини да го решиш.
Енгелман се усмихна, защото имаше нещо повече от това. За първи път от десетина години му предлагаха работа, която беше сериозно предизвикателство, цел, която си заслужава да преследваш. За първи път от десетилетие имаше причина да се страхува за собствената си безопасност — причина да се пита дали е способен да се справи със задачата. Разбира се, онзи нямаше да разполага с ресурсите на всички престъпни фамилии на Америка, но пък до този момент, както изглеждаше, собственият му ум му бе служил добре пред лицето на тези ресурси.
С този човек, каза си, не може да се шегуваш.
Този човек, който и да бе той, беше повече от достоен съперник.
Би убил този човек и без пари.
5
Мобилният телефон на специален агент Шарлот Томпсън изписука и тя трепна. Знаеше, още преди да го погледне, че е съобщение от сестра й. Днес вече й беше писала петнайсет пъти. Джес беше малката сестра на Шарли — бе завършила колеж само преди три години. Келнерка, която се мислеше за художник и смяташе, че лекарствата убиват музата й.
Обикновено когато Джес изпадаше в маниакална фаза Шарли беше тази, която я сваляше на земята. Днес обаче нямаше нито времето, нито търпението за това. Беше прекарала последните седем часа натикана заедно трима други агенти на ФБР в пълен с електроника ван за проследяване. Седем часа слушаха бърборенето на албански в слушалките, което преводачът на Бюрото — слаб мъж с маслинова кожа, казваше се Башким — предаваше с равен, безучастен глас на английски. Седем часа без климатик или поне вентилатор, ламарината на колата усилваше августовската жега, докато кабината не засмърдя на пот и дрехите на агентите не се залепиха за телата им. От непрекъснатото бърборене на два езика в ушите й — без да споменаваме малоумните дрънканици на новия й партньор, Гарфийлд, докато не му каза да млъкне — главата на Томпсън кънтеше. Последното, от което имаше нужда, беше доза Джес, когато е най-зле.
Изключи звука на телефона си с въздишка и го мушна в жабката. След трийсет секунди го чу да вибрира — потракваше вътре като ядосана гърмяща змия.
— Сърдит любовник? — подхвърли Гарфийлд с пакостливо светнали очи. Цял ден пускаше подобни забележки. Томпсън се чудеше какво е чул и какво знае. Не искаше обаче да навлиза в този разговор с него във ван, пълен с потенциални свидетели. Освен това имаха работа. Да ловят лошите. Това й казваше баща й, сега капитан в полицията на Хартфорд, всяка сутрин, когато беше малка. И тя винаги се усмихваше — и за ужас на баща й това се оказа единственото, което искаше да прави и тя, когато порасне.
Ванът беше паркиран в една от тесните странични улички до Алегейни Авеню в района на Порт Ричмънд, Северна Филаделфия. Кварталът беше работнически — предимно поляци, макар че напоследък имаше все повече албанци, латвийци, украинци и литовци — и за разлика от елегантните кондоминиуми, които изникваха навсякъде другаде във Филаделфия, единственият лукс тук бяха външните части на няколко прозоречни климатици, от които по бетона долу капеше конденз.
Табелата на витрината показваше, че „Малкия Луи“ е затворен, но вътре от сутринта имаше двама мъже. Въоръжени мъже, ако можеше да се вярва на контурите на анцузите им. Седяха, наливаха се с алкохол и дрънкаха за футбол, водка и сексуални похождения, както реални, така и въображаеми.
Едва когато се появи Петрела разговорът се насочи към липсващите момичета.
Луфтар Петрела беше може би най-неприятният собственик на италиански ресторант на света. Блед като призрак и слаб като клечка, той приличаше на човек, който никога не е чувствал по лицето си целувките на средиземноморското слънце и не е изпивал приятната топлина на порция спагети болонезе. Косата му беше гъста и черна, но външно повече приличаше на славянин, а не на италианец. И, разбира се, налице беше фактът, че изобщо не се бе научил да готви — не му оставаше време, защото преследваше хора по поръчка на чичо си Томор Петрела — местен капо на албанската мафия.