Атевето на Стюарт беше заредено с гориво и скрито зад гаража. Хендрикс го яхна и запали — но едва чу мотора. Отчасти заради експлозията преди малко, отчасти заради бученето на бурята и огъня, който поглъщаше последните останки на къщата.
Остана на място за момент, в очите му напираха сълзи. Върху покрива на бараката се стелеше пепел от изгорялата къща. Спомни си последните мигове с Иви — когато я отведе там…
Първи влезе Стюарт, с Аби на ръце. Иви го следваше. Беше изпоцапана и изтощена след трескавата подготовка в къщата, а на лицето й беше изписано негодувание, защото Хендрикс отказваше да каже какво е намислил. Въпреки това изглеждаше по-красива от всякога.
Той я преведе през прага — държеше я за ръка, а Стюарт гледаше ядосано от тъмнината вътре. Когато влезе, Иви се обърна към него и попита:
— Това ли е всичко?
Думите бяха подхвърлени заради съпруга й, но в този момент Хендрикс видя болката, обидата, невидимата молба, изписана на лицето й: „Как може да е това?!“
— Съжалявам — каза й той.
— И аз — отговори Иви. И преди да пусне ръката му, я стисна силно.
Сега той си спомни този момент и го обзе нещо, което подозрително приличаше на надежда.
Включи съединителя и високопроходимата машина се понесе напред. Хендрикс изчезна в дъжда и още веднъж остави Иви в миналото.
42
Чудесен октомврийски ден във Вашингтон — въздухът е хладен и свеж, небето е безоблачно, листата на дърветата яркочервени и жълти на синия фон.
Националният парк беше пълен с туристи и местни — туристите снимаха листата и паметниците на техния фон, а местните се наслаждаваха на момента спокойствие сред трескавия хаос на града. Шарли Томпсън и Кейт О’Брайън се разхождаха ръка за ръка и се наслаждаваха на гледката.
„В такива моменти — мислеше си Томпсън — мога да реша, че събитията от миналия месец са се случили на някой друг“.
С О’Брайън живееха заедно от три седмици. Стана почти случайно — след „Пендълтън“ и смъртта на Гарфийлд Томпсън просто не можеше да е сама. Апартаментът й беше твърде притихнал — и след като бе видяла какво се бе случило с Гарфийлд в неговия, изведнъж се почувства много уязвима. През деня всичко беше наред, но всеки път, когато главата й докоснеше възглавницата, на вратата започваха да чукат Лиънуд и Енгелман. Будеше се с писък, грабваше пистолета и…
Хубавият апартамент на О’Брайън се оказа лекарство против лошите сънища, а лекото дишане на Кейт, докато заспиваше, създаваше особен домашен уют. Първата нощ там Кейт й даде четка за зъби и чекмедже. След две седмици решиха Шарли да се пренесе изцяло при нея и да обявят връзката си напук на задниците от Бюрото.
Докато крачеха, О’Брайън посочи караваната за понички, които искаше да опитат — направени според желанията на клиентите.
— Искаш ли? Казват, че за ябълковите им понички си струвало да умреш.
— Разбира се — отговори Томпсън. — Вземи две. Аз ще запазя пейка.
О’Брайън се нареди на опашката, а Томпсън тръгна към близките пейки и се заоглежда за свободни места.
Спря я ръка, която я улови за китката — не грубо, но настойчиво.
Томпсън се обърна.
Беше Хендрикс.
Беше облечен така, че да се слива с есенната тълпа — обикновено яке, високи обувки, джинси. Бейзболна шапка, нахлупена, за да закрива очите. Мрачно, изпито, напрегнато лице.
— Знам, че твоят партньор е отвел Енгелман до Иви — каза той. — Заради него умря и най-добрият ми приятел.
Томпсън се огледа. Сърцето й сякаш спря. Въпреки многото хора наоколо никой не им обръщаше внимание. Бяха сред тълпа, но сами.
— И плати за това с живота си. Доста дръзко е да дойдеш тук — отбеляза тя предизвикателно. — Половината Бюро те издирва.
— Да ме издирва — отвърна той. — Дойдох, защото имам нужда от услуга.
Томпсън се засмя нервно.
— Услуга? — повтори с удивление. — От мен?
Дясната й ръка се плъзна към чантата й. Към пистолета вътре.
— Да.
— Добре — каза Шарли, за да го накара да говори, но и защото искаше да знае какво иска. — Да чуя.
— Искам да вкараш Иви и семейството й в програмата за защитени свидетели. Искам да й осигуриш безопасност.