– Засега нищо – отвърна Хейнс.
След като се изсуши, колкото можа, Кърт хвърли кърпата, взе капитанския бинокъл и се загледа в целта им.
Летящата лодка едва се виждаше, но дългата бяла диря, която оставяше, бе като гигантска стрелка, сочеща право към нея. Беше се отдалечила на осем километра от „ Арго”, и бързо увеличаваше дистанцията. Въпреки това щяха да изтекат часове, преди да излезе от обсега на радара, а дотогава…
Някакъв проблясък изненада Кърт и за миг го заслепи. Той го проследи с бинокъла и видя летящи във всички посоки останки и издигащ се към небето облак дим.
– Какво, по дяволите…
След няколко секунди до тях достигна и звукът. Единичен нисък тътен, като от огромен фойерверк. Щом гледката се проясни, стана ясно, че лодката е изчезнала в оглушителната експлозия.
Кърт Остин беше в комуникационната зала на „ Арго” повече от час. Последните четирийсет минути разговаряше с Дърк Пит, оперативния директор на НАМПД.
Кърт се разбираше добре с директора, познаваше го от времето, когато Пит работеше на терен за НАМПД. Като се има предвид с какви мисии се занимаваше екипът за специални операции към НАМПД, беше от полза да имаш шеф, който е бил на „бойното поле”, а Пит определено бе точно такъв.
Преместването му в щаба не бе притъпило сетивата му, макар че го изтласка от епицентъра на събитията в света на политиката.
Докато „ Арго” патрулираше в широк обръч около мястото, където бе потънал „Кинджара Мару”, Кърт обясни какво са сторили и какво са научили. Пит зададе няколко въпроса, на някои Кърт нямаше отговор.
– Найстранното от всичко е, че вместо да вземат кораба като плячка, те го потопиха и избиха екипажа. Приличаше повече на терористичен акт, отколкото на пиратско нападение.
Плосък монитор на стената показваше суровото лице на Пит. Той стисна челюст, докато размишляваше.
– И не сте открили кораба-майка? – попита той след малко.
– Изминахме осемдесет километра в посоката, в която се бяха отправили – отвърна Кърт. – После капитан Хейнс отклони кораба десетина километра на юг и после – десет на север. Радарът не показа нищо и в двете направления.
– Може би курсът им е бил за заблуда. Да ги последвате, докато не успеят да се откъснат на достатъчно разстояние – предположи Пит.
– Помислихме и за този вариант – каза Кърт, като си спомни разговора с капитана, щом стана ясно, че търсенето ще е безуспешно. – Или пък може да са имали достатъчно гориво на борда, за да се доберат до брега. Един-два бидона с гориво биха обяснили експлозията.
– Но не и какво са правили на онзи кораб – отбеляза Пит.
– Има ли заложници?
– Вероятно – отвърна Кърт. – Но ние спасихме жената на капитана. Бяха я оставили нарочно, за да ни задържат. Тя каза, че на кораба не е имало специални пътници и, ако са възнамерявали да отвлекат някого за откуп, тя би била идеалният кандидат.
На екрана Пит извърна поглед. Потърка брадичката си за секунда и се обърна отново към екрана.
– Някакви предположения? – попита той. Кърт изложи теорията си:
– Когато бях по-млад, с баща ми участвахме в много спасителни операции – започна той. – Кораби потъват по най-различни причини, но хората ги потопяват нарочно само по две: за застраховка или за да скрият нещо , което се намира на борда. Навремето намерихме един тип, прострелян в главата, но все още закопчан за креслото в яхтата си. Оказа се, че партньорът му го е застрелял и е потопил яхтата, за да прикрие престъплението си. Не беше предположил обаче, че застрахователната компания ще реши да я извади, за да изкара някакви пари от нея.
Пит кимна.
– Мислиш ли, че и сега става въпрос за нещо подобно?
– Избиха екипажа и потопиха кораба – започна Кърт. – Някой се опитва да накара някого да замълчи.
Пит се усмихна.
– Ето затова получаваш големите пари, Кърт.
– Нима получавам големи пари? – засмя се Кърт. – Не ми се мисли тогава колко плащаш на останалите.
– Това е скандално! – възмути се Пит. – Трябва да знаеш, че получаваш доста повече от това, което адмиралът ми плащаше, когато започнах.
Кърт се засмя. Пит му беше казал веднъж, че първата му месечна заплата в НАМПД не стигнала за лечението на счупената му ръка, въпреки че рискувал живота си поне петшест пъти за един месец. Но пък и двамата не вършеха това за пари.
Кърт продължи:
– Кристи Нордгрюн, жената, която оцеля, каза, че не знае какво се е случило, но лампите примигнали и гръмнали, главата ѝ забучала, тя изгубила равновесие и изпаднала в безсъзнание. Смята, че са минали поне осем часа, преди да се свести. Все още изглежда дезориентирана и не може да ходи, без някой да я подкрепя.