Тази група, действаща по „покана” на управляващия режим, успя да разгроми много по-голяма група бунтовници, които заплашваха да превземат мините – единственото истинско богатство на страната по онова време.
Наемниците останаха, за да защитават и контролират тези ресурси, учетвориха добива, като междувременно взеха голям дял за себе си.
В този нестабилен свят се появи Джема Гаранд. Той бе местен, обучен от същите тези южноафрикански наемници. Издигна се в армията на Сиера Леоне, като завърза важни познанства и се погрижи отрядите му да са добре тренирани и подготвени.
Минаха десетилетия, преди пред Джема да се отвори дългоочакваната възможност да завземе властта с безкръвен преврат. Оттогава укрепваше позициите си, повишаваше жизнения стандарт в страната и дори спечели неохотното одобрение на Запада. Неговият режим не бе демократичен, но беше стабилен.
Сякаш за да покажат одобрението си, западняците спряха да задават въпроси за състоянието и местонахождението на Натаниел Гаранд, брата на Джема и яростен привърженик на демокрацията, който от три години гниеше в един от затворите в страната.
Джема смяташе решението да затвори собствения си брат за едно от най-мрачните и едновременно с това едно от най-правилните в живота си. За него самия то бе много трудно, но щом издаде заповедта, се освободи от всякакви страхове относно способността си да направи онова, което е нужно за страната. Места като Сиера Леоне не бяха готови за демокрация, но при силно, безкомпромисно управление някой ден можеха да дораснат и до това.
Докато крачеше по мраморния под на двореца си, Джема приличаше на всеки друг африкански диктатор. Носеше военна униформа с половин килограм медали, които подрънкваха на гърдите му. Беше си сложил скъпи слънчеви очила и държеше бич за езда, с който обичаше да шиба по всяка повърхност, ако усетеше, че думите му не се приемат достатъчно сериозно.
Няколко пъти беше гледал филма „Патън” и се възхищаваше на генерала. Намираше за интересен и факта, че Патън се е смятал за преродения африканец Ханибал. Легендата за Ханибал и за неговите геройства бе любима и на Джема Гаранд.
Картагенският военачалник беше последният африканец, разтърсил света с меча си. Беше прекосил Алпите с армия и бойни слонове, години наред беше опустошавал самото сърце на Римската империя, беше побеждавал легион след легион и не беше успял да подчини империята само защото не е разполагал със стенобойни машини, за да атакува Рим.
След Ханибал останалата част от света просто наблюдаваше без всякакъв интерес онова, което се случваше на Черния континент – войни, преврати или каквото и да било. Тревожеха се за притока на минерали, нефт и благородни метали, но дори временното прекратяване на доставките, гражданска война или глад не ги трогваха особено.
След малко подрънкване на саби новите диктатори с готовност се съгласяваха да приемат статуквото – много за тях и трохи за бедните. Щом бизнесът вървеше, за какво да се тревожи светът?
Джема Гаранд виждаше това, живееше с него, дишаше го и възнамеряваше неговото управление да е нещо различно. Макар че се движеше с брониран ролс-райс и ескорт от хъмвита с въоръжени с автомати мъже, той се бе зарекъл да не бъде деспот. Искаше да остави наследство, което да изведе народа му към по-добро бъдеще.
Но за да го постигне, трябваше да направи нещо повече от това да промени условията на живот в страната си, трябваше да промени мястото на Сиера Леоне в очите на света. А за целта имаше нужда от оръжие, което да разтърси целия свят, имаше нужда от модерна версия на слоновете на Анибал.
И това оръжие почти беше в ръцете му.
Гаранд се настани зад внушителното махагоново писалище, внимателно остави слънчевите очила в края му и зачака телефона да зажужи. Найсетне лампичката светна.
Той вдигна слушалката внимателно, без да бърза.
– Андрас, дано имаш добри новини.
– Намират се – отвърна язвителен глас.
– Не очаквах такъв отговор – каза Джема. – Обясни!
– Твоето оръжие не работи, както се очакваше – започна Андрас. – Наистина повреди кораба, но не мина по-добре от последния път. Порази навигацията и повечето от контролните уреди, но корабът продължи да се движи с частична мощност, а половината от екипажа оцеля – тези, които бяха на долните нива. Вашето изобретение не функционира според очакванията.