„Арго” спокойно влезе в пристанището.
На борда му Кърт Остин не можеше да престане да мисли за пиратското нападение, на което стана свидетел. Тревожеше го фактът, че подобни нападения се случваха все по-често и то по целия свят. Докато гледаше дебелите стени на крепостта, си помисли, че едва ли беше нужно да се издигат още подобни укрепения, но се запита кога ли държавите ще се ядосат достатъчно, за да се обединят и да се преборят с пиратството на международно ниво.
Според информацията, която имаше, потъването на „Кинджара Мару” бе породило истинска вълна от недоволство в света на мореплаването. Това беше добра стъпка, но нещо подсказваше на Кърт, че ропотът ще утихне, преди да бъдат предприети каквито и да било мерки и ситуацията ще си остане все така неясна и несигурна.
Една друга мисъл обаче не му даваше мира, докато си припомняше разговорите си с Интерпол, със застрахователите на „Кинджара Мару” и с няколко антипиратски морски организации.
Техните въпроси бяха насочени предимно към пиратството и като че ли не искаха да вземат предвид забележката на Кърт, че пиратите не потапят корабите, които отвличат, нито пък избиват екипажа, за който могат да вземат откуп.
Те го изслушваха и после като че ли отхвърляха тези му подозрения, без изобщо да им обърнат внимание. Кърт обаче не ги забравяше, както не можеше да забрави гледката на застреляните моряци, нито пък странната история на Кристи Нордгрюн за примигващите лампи, силния шум в главата ѝ и припадъка, който продължил цяла нощ.
Във всичко това имаше нещо повече от обикновено пиратско нападение. Без значение дали светът искаше да го признае, или не. Кърт имаше лошото предчувствие обаче, че след време ще бъде принуден да го направи.
След като „ Арго” акостира, капитан Хейнс пусна по-голямата част от екипажа в почивка. Щяха да се върнат след две седмици, когато Кърт и Джо приключеха с приготовленията и с подводното състезание. През това време на борда на кораба щеше да остане само минимално необходимия екипаж.
Капитанът заръча на всички да не се забъркват в неприятности, тъй като жителите на острова бяха известни с приветливия си нрав, но и с това, че не търпят грубостите на чужденци и не се притесняват да ги арестуват, в това число и екипажа на самия Христофор Колумб.
Щом слезе от тендера на „ Арго” в сенките на Форте ди Сау Браш, Остин се зачуди как ли се справя с местните неговият добър приятел Джо Дзавала. Джо беше почтен човек, но имаше склонност, където и да отидеше, да се изявява на обществени места и макар да не държеше да се забърква в неприятности, обичаше забавленията.
Кърт отиде в сервиза, където се подготвяше „Баракуда”, но Джо го нямаше никакъв. Един охранител се засмя, когато Кърт го попита за приятеля си.
– Можеш да го видиш как се бие – каза охранителят. – В спортния център е, ако не са го нокаутирали вече.
Кърт излуша тези новини с подозрение, разпита къде е спортният център и забърза натам.
Озова се пред голяма зала, от която се носеха виковете на развълнувана тълпа.
Отвори вратата и видя двеста-триста души да седят по скамейките около боксов ринг. Не беше точно Медисън Скуеър Гардън, но за сметка на това беше здравата претъпкано.
Прозвуча гонг, зрителите станаха и започнаха да аплодират и да тропат с крака така, че чак сградата се разтресе. Кърт чу приглушени стъпки по платно, после тъпи удари с боксови ръкавици.
Проправи си път по пътеката и успя да зърне какво става на ринга. Видя Джо Дзавала – беше с червени шорти, а късата му черна коса бе скрита под защитна каска. Джо подскачаше напред-назад, а високата му фигура и загорелите мускулести ръце и рамене бяха мокри от пот.
Срещу него, с черни шорти и каска, стоеше по-едър мъж. Всъщност приличаше на норвежкия бог Тор. Беше висок поне метър и деветдесет, с руса коса, сини очи и изваяна фигура. Не се движеше с грацията на Джо, но пък нанасяше гръмотевични удари.
Джо избегна един удар, после друг, а накрая отскочи назад. За миг заприлича на шампиона в средна категория Оскар де ла Оя – сравнение, което би го накарало да се гордее. После пристъпи напред и нанесе няколко удара, които изобщо не впечатлиха противника му. Вече не приличаше толкова на шампиона. Внезапно Тор му заби силен десен удар в главата.
Тълпата ахна. От редицата жени на първия ред се чу слаб писък. Джо се запрепъва към въжетата, сграбчи ги точно пред жените, нагласи каската си и се усмихна. После се обърна и не спря да се движи, докато гонгът не се чу отново.