– Значи смятате, че силата на течението, добавена към силата на магнетизма, е достатъчно мощна да привлече тези останки?
Адмиралът кимна, а Кърт реши, че може и да има смисъл в думите му.
– Какво искате от нас?
– Ние сме в доста трудна ситуация – започна адмирал Сиена. – Тези води са спорна територия между моята страна и Испания повече от петстотин години още от времето на Колумб. Тъй като вулканът е на повече от двайсет километра от най-близката суша на Азорите, той попада в спорната зона. Риболовът и други дейности се регулирани от странна смесица от съглашения. Има дори такова, което се отнася до откриването на петрол.
На Кърт не му хареса накъде отиват нещата.
– Но няма как да прикрием подводни разкопки или откриването на нови сплави – добави адмиралът.
– Значи вече сте обсъждали това – прекъсна го Кърт.
– Да… обсъждахме го – призна адмиралът. – Но ние сме склонни да изпратим на мястото един от най-добрите си бойни кораби: „Корте Реал”, фрегата клас „Вашко да Гама”. Испанците също искат да изпратят кораб. Може би не така хубав или впечатляващ, но все пак да имат присъствие. Нали разбирате накъде отиват нещата?
– Добре, всичко е ясно – каза Кърт. – Уведомете ме, когато уточните детайлите. Сигурен съм, че ще можете да ме откриете в старческия дом тогава.
Адмиралът изглеждаше ядосан.
– Акулите! – напомни Джо на Кърт под сурдинка.
– Да – каза адмиралът, – вероятно ще се стигне до някакъв спор. Освен ако…
Кърт си пое дълбоко дъх.
– Освен ако?
– Освен ако световнопризната неутрална организация не реши да надзирава мястото и да координира предварителните действия, докато ние обсъждаме подробностите.
Кърт погледна към капитан Хейнс, който кимна:
– Вече получих такава заповед от директора. Той е съгласен.
– Има много участници, които искат да видят мястото – продължи адмиралът. – Вече имам цяла купчина писма от учени, които искат да дойдат и да го проучат. Но трябва да се установят правила и да се следват. Ако искате да ни помогнете, направете го…
Кърт се обърна към Хейнс.
– Капитане, това зависи от вас и Дърк, не от нас. Ние правим, каквото ни кажат.
– Вие сте откривателите – уточни адмирал Сиена. – И сте добре известни и с другите си открития, включително „Навигаторът”, участието ви в откриването на истината за синята медуза и спирането на болестта, която е заплашвала света миналата година. За вас е добре да сте тук, а и всички страни ще го оценят.
– Искате да бъдем администратори? – Кърт не успя да скрие неодобрението си.
– Аз и другите офицери ще се заемем с документите и логистиката – намеси се капитан Хейнс. – Ти и Джо ще сте на позиция и ще се грижите всичко да върви както трябва.
– Искате да бъдем надзиратели? – попита Кърт. Капитанът се усмихна.
Кърт погледна към картата на стената. На осемстотин километра източно от тук, двамата Траут бяха готови да се гмурнат към „Кинджара Мару”. Потъването му продължаваше да ангажира мислите му всяка свободна минута, и сега, когато бяха напуснали състезанието предсрочно, той се надяваше да се върнат и да вземат участие в това разследване. Изглежда обаче събитията нямаше да го позволят.
Бяха закотвени тук, знаеше го. И щом нещата стояха така, беше по-добре да водят шоуто и да не се опитват да насилва нещата.
Кърт се обърна към Джо.
– Господин Дзавала?
– Знаеш, че винаги ти пазя гърба – каза Джо.
Щом Джо беше готов да участва, а капитан Хейнс щеше да ръководи нещата, Кърт знаеше, че няма да е сам.
– Е, добре – каза той накрая. – Участвам!
Москва, Русия, 21 юни
Катерина Луская изкачи стълбите към Министерството на науката на връщане от обяд в един от прекрасните московски паркове. Беше слънчев юнски ден, двайсет и осем градуса на сянка, не беше много влажно и градът бе изключително красив.
Беше трудно да се повярва, че след три месеца ще падне първият сняг, а шест месеца след това ще е двайсет градуса под нулата и ще е доста неприятно и дори опасно да се излиза навън.
„Наслаждавай се на това, което имаш”, каза си тя.
Със стегнато и атлетично тяло, Катерина имаше топла усмивка, но относително семпъл външен вид. Късата ѝ махагонова коса беше подстригана така, че се спускаше по линията на брадичката. Понякога бретонът ѝ падаше върху лицето и скриваше очите ѝ. Тя не беше жена, която би привлякла погледите, когато влезе в стаята, но след като се озовеше там, можеше да стане център на вниманието благодарение на енергията, смеха и духа си – естествени и непритворни.