– Това тяло ли е? – попита Пол.
– На такова прилича – отвърна тя.
– Какво се е случило с него? Рапунцел се приближи.
– Прилича на обгоряло – отвърна Гамей. – Освен ако…
Камерите на Рапунцел огледаха помещението. Стените бяха чисти и гладки, сивата боя беше непокътната. Дори креслото до мъжа изглеждаше здраво.
– Няма и следа от пожар – каза Пол.
– Гадна работа! – промърмори Гамей. – Ще се опитам да взема проба.
Рапунцел приближи, протегна малка дрелка с вакуумна тръбичка. Дрелката се заби в бедрото на мъжа и започна да се върти, като пое двуинчова проба. Вакуумната система я засмука в запечатан контейнер.
– Ще я вкарам по-дълбоко в кораба.
Докато Гамей управляваше Рапунцел, а автопилотът държеше групъра на позиция, Пол нямаше какво да прави.
Налегна го скука на четири хиляди и осемстотин метра под водата. Беше по-лошо, отколкото да си затворен в самолет.
Интеркомът изжужа.
– Пол, засичаме нещо на сонара.
Сърцето му отново ускори ритъма си, но този път по друга причина.
– Какво е?
– Неизвестно – отвърна диспечерът. – На запад от вас е и е много слабо. Но се движи бързо.
– Механично или естествено? – попита Пол.
– Не е ясно… – започна диспечерът. – Малко е…
Пол и Гамей зачакаха в мълчание. Пол си представи как операторът на сонара се взира в екрана, вслушва се в слушалките и се опитва да установи естеството на обекта.
– По дяволите! – каза диспечерът. – Това е торпедо. Две са, насочват се към вас.
Пол сграбчи лоста за ускорението на подводницата и изключи автопилота.
– Върни Рапунцел! – заповяда той.
Гамей започна да се движи, жестикулираше бързо, докато обръщаше малкия дистанционен изследовател.
– Движи се, Пол! – обади се диспечерът. – Приближават бързо! Забравил за Рапунцел, Пол обърна групъра, за да се отдалечи от кораба, и после завъртя малката подводница.
– Не мога да я измъкна оттам – каза Гамей.
– Нямаме време!
Пол натисна лоста докрай и отдели част от баласта. Групърът започна да се издига и да ускорява, но той не беше като баракудата. Седем възела беше максималната му скорост.
Внезапно се чу паникьосаният глас на диспечера.
– Торпедата са над вас, Пол! Издигате се точно към тях!
Пол върна лоста, за да снижи подводницата, като си мислеше, че щеше да е добре, ако му бяха казали това преди няколко минути.
– Откъде идват?
– Не знам – беше отговорът. – Насочват се на юг. Към носа. Това ще ви отдалечи от траекторията им.
Пол обърна отново подводницата. Неспособен да види или да проследи мишените, той трябваше да разчита на диспечера.
– Продължавайте да се движите – каза гласът по интеркома. – Имате десет секунди.
Нямаше начин групърът да избегне торпедо, което се е насочило към него; единствената им надежда бе да го отклонят с някаква примамка. Пол реши да се издигне, да прекара подводницата над палубата и да се придържа възможно най-близо до „Кинджара Мару”.
Отекващо дрънчене му показа, че са се ударили в нещо. Екотът беше много силен, но не последва друг, затова Пол реши да не се отделя от кораба.
– Три секунди, две… една…
– Пол? – обади се Гамей. Беше изплашена, личеше по гласа ѝ. Но нямаше как да ѝ помогне.
Силен виещ звук се разнесе над тях, когато премина първото торпедо. След миг се чу още един, който заглъхна в далечината. Торпедото беше пропуснало. И доколкото Пол чуваше, не се връщаше обратно.
Пол въздъхна с облекчение, но трябваше да е сигурен.
– Обръщат ли?
– Не – отвърна диспечерът. – Продължават. Право напред. Пол въздъхна и раменете му се отпуснаха. А после от океанските дълбини отекнаха две експлозии.
Подводницата се разклати от ударната вълна. Пол удари главата си и усети как апаратът се накланя. Гамей се плъзна към него, а подводницата се блъсна в една от крановите кули на „Кинджара Мару”.
Последва още една експлозия, по-далечна, но все така силна. Групърът потрепери и после се стабилизира.
– Добре ли сме? – попита Гамей, като свали визьора от очите си.
Пол се огледа, не видя пробойни. Време беше да се издигат към повърхността.
– Откъде се появи това, за бога? – извика той.
– Съжалявам! – каза диспечерът. – Първите две го маскираха. Нашият сонар не е точно клас „Морски вълк”, да ти кажа.
Пол разбираше, че сонарът е предназначен за откриване на малки обекти и за правене на карти на морското дъно, а не да проследява бързо движещи се торпеда на големи дълбочини. Време беше за смяна на техниката, помисли си той.
– Има ли още торпеда? – попита по интеркома. Диспечерът мълчеше, сякаш проверяваше.