Затова Пол продължаваше да опитва.
– „Матадор”, тук е „Групър. „Матадор”, моля отговорете! И всеки път, щом изречеше тези думи, нервите му се опъваха още повече, като при китайско мъчение с капка вода.
От половин час нямаше отговор. Нямаше да има и през следващия половин час, и през следващите сто часа. Или антената се беше откъснала при срутването, или бяха заровени твърде дълбоко, за да може да се излъчи сигнал.
Гамей си пое отново дъх, за да се успокои, и започна да масажира раменете му.
– Те сигурно ни чуват – каза Пол. – Нищо че ние не можем да ги чуем.
Тя кимна, изви се на другата страна и провери колко въздух им остава. Имаха за деветнайсет часа. Деветнайсет часа в очакване на смъртта. Изведнъж тя съвсем осезателно почувства колко тясна е подводницата. Приличаше на ковчег. Гробница.
Обхвана я клаустрофобия – така мощна, че Гамей се разтрепери и съжали, че не е умряла при срутването. Или беше по-добре просто да отвори люка и да остави водата да ги залее. Това беше ирационално, това беше паника, но за нея беше съвсем реална.
– „Матадор”, тук е „Групър”… Приемате ли?
Тя се обгърна с ръце, бореше се със сълзите, които всеки миг щяха да рукнат.
Беше неудобно да седи с наведена глава в тясната подводница, затова легна и затвори очи, като опря лице на студения метален под, като човек, който лежи на плочките в банята след тежка пиянска нощ.
Това малко успокои нервите ѝ, поне докато не отвори очи и не забеляза нещо, което не бе видяла досега: капка вода се стичаше по металната плоскост. Всяка надежда това да е конденз изчезна, когато още една капка бързо я последва, а после и друга…
Кап… кап… кап…
Май не им оставаха деветнайсет часа.
– „Матадор”, тук „Групър”...
Нямаше смисъл да казва на Пол. Той скоро щеше да разбере, и без това не можеше да направи нищо. При 4800 метра налягането отвън бе почти 6800 паунда на квадратен инч. Малката струйка скоро щеше да потече по-бързо, когато водата разкъса металната плоскост и по някое време щеше направо да зашурти към тях – струя леденостудена вода, която щеше да е достатъчно силна, за да пререже човек на две. И тогава всичко щеше да свърши.
Гамей огледа кабината за други течове. Не видя, но нещо привлече погледа ѝ: светлинка от един от малките екрани на виртуалния ѝ визьор.
Тя го грабна. Екраните все още функционираха. Видя метална стена и нанос, плуващ във водата. Частиците се вихреха и улавяха светлината.
– Рапунцел е оцеляла – каза тя тихо.
– Какво е това? – попита Пол.
– Предава. Рапунцел още функционира.
Гамей си сложи визьора и ръкавиците. Отне ѝ миг да се ориентира, но бързо осъзна, че Рапунцел се носи свободно във водата. Тя накара малкия робот да се обърне на 360 градуса. Виждаше се отворът, през който Рапунцел беше влязла в кораба.
– Ще я изкарам оттам.
– Но как така още имаме връзка с нея? – попита Пол.
– Кабелите ѝ са дълги два метра и половина, сигурно стърчат от наноса.
– Това означава, че не сме заровени твърде надълбоко – каза Пол. – Може би ще успее да ни изкопае.
Гамей изведе Рапунцел от кораба, докато Пол наблюдаваше монитора на контролния панел.
– Издигни я, трябва ни изглед отгоре.
Гамей кимна и накара Рапунцел да се издигне. Тя се понесе нагоре, достатъчно, за да се открие добра гледка, но все пак достатъчно близо, за да може светлината от прожекторите ѝ да достига до кораба и морското дъно.
Лавината беше променила всичко. „Кинджара Мару” сега лежеше на една страна като изритана играчка. Носът беше почти заровен в наноса, а дъното около него беше гладко и плоско. Гамей предположи, че лавината е преместила кораба поне на сто ярда.
– Някаква представа къде сме? – попита тя.
– Бяхме се насочили към носа – отвърна Пол. – Нямам представа какво се е случило след свличането.
Гамей поведе Рапунцел към носа на кораба и после над полето от нанос. След десетина минути напред-назад, нито тя, нито Пол успяха да видят и следа от собствената си подводница.
Ситуацията беше доста странна за Гамей. Какво нещо, помисли си тя, да търсиш себе си, без никаква представа къде може да си.
След още едно преминаване на Рапунцел тя попита Пол:
– Виждаш ли нещо?
– Не.
Кабелите, които предаваха сигнал на Рапунцел, трябваше да стърчат от дъното, но щяха да се забележат трудно сред наноса.
Като лежеше по гръб, Гамей насочи Рапунцел за още един обход. И тогава до рамото ѝ достигна ледена вода. Тя вдигна визьора за секунда. Под нея се бе образувала малка локва, може би колкото две супени лъжици. Течът се засилваше.