- Умножете този някой милиарди пъти.
- Какво искате да кажете?
- Маркус откри доказателството за тази лъжа.
- За какво говорите?
- За една истина, която не бива да знаете, ако не искате враговете на Маркус да тръгнат по дирите ви. Ще ви бъда благодарна, ако се съобразите с желанието ми да останете встрани от всичко това.
11
Домофонът с името на Маркус Кершнер остана ням. Непозната от „Уайт Траш“ имаше право. Симон реши да изчака край входа на „Щасе 15“ номер 5.
Половин час по-късно успя да влезе заедно с една млада двойка.
Върху етикета на пощенската кутия бе означено, че Маркус живее на четвъртия етаж.
Вратата на апартамента не бе заключена. Симон влезе и тутакси го обзе усещането, че се намира в дома на Маркус в Йерусалим. Същото двустайно жилище, обзаведено по същия начин.
И опустошено.
Симон затвори вратата след себе си и пристъпи предпазливо сред счупените стъкла, накъсаната вата, парчетата плат и хартия. Приглушен глас привлече вниманието му. Идваше от вътрешността на дивана. Той беше изтърбушен. Симон бръкна в раз-рязаната тапицерия и измъкна малко радио. Спря звука и започна да преглежда разпръснатите по земята вещи на Маркус. Докато търсеше някакъв пренебрегнат от похитителите знак, откри снимки от Йерусалим и от Бейрут, снимки на мавзолеи и на арабски надписи върху камък... В купчината фотографии, които можеха да принадлежат на всеки влюбен в археологията пътешественик, имаше снимка на Симон отпреди няколко години. Направена бе без негово знание. На нея той медитираше върху някаква скала. Симон беше изумен. Разпозна Индия. Без изобщо да разбира как снимката се е озовала тук, той я пусна в сака си и продължи да търси, но не откри нищо, което да му помогне. Обърна фотьойла на краката му, седна и се опита да мисли като Маркус.
Ако трябваше да скрие нещо, къде щеше да го сложи?
Маркус, също като Симон, нямаше постоянна работа, нито постоянно жилище. Следователно не би скрил нищо ценно вътре в кабинета или в апартамента си. Вътре - не, но отвън - да.
Симон отиде до прозореца и го огледа. Дъждът обливаше сивата фасада на сградата. Човек трудно би скрил нещо тук. Отвори вратата и отмести изтривалката. Сетне повдигна мокета, който покриваше коридора на площадката. Не беше залепен. Бинго!
Малко тефтерче изпълваше дупката, издълбана в замазката. Симон го извади. То съдържаше три имена с места, дати и часове:
Господин X, СС, Берлин, 12/07, 17,30 ч.
Келер, ФНБ, Париж, 04/06, 11 ч.
Погел, Университет, Саарбрюкен, 25/06, 12,30 ч.
Следващите страници бяха покрити с цифри:
3,7 13,39 43,4
12,1 12,2
41,3
44,54 52,20 55,72 56,22
37,48 37,49
24,31
33
37,103 37,104
19,24
11,116 11,117
16,103 16,105
24,35
55
75,17 75,18
80
96
108
96
73
74
113 114
Почеркът не беше на Маркус.
Симон дочу шум във фоайето. Някой викаше асансьора. Той затвори вратата и слезе по стълбите, отнасяйки намереното.
12
- Да знаеш само каква физиономия имаш! - възкликна Рафаел, отваряйки вратата.
- Каква?
- Като на телевизионното жури, пред което изпях на живо „Лили Марлен“ в стил Нина Хаген.
- Да не те събудих?
- Не, прибрах се преди малко.
Симон предложи да седнат на дивана, за да му разкаже случилото се.
- Обрали са апартамента на Маркус - започна той.
- Повика ли полицията?
- Разбира си. Повиках и тайните служби, и свещеника за моето последно причастие.
- Сам ли смяташ да разплетеш тази история?
- Забъркан съм в нея, но не зная как. Искам да науча повече, преди да се обърна към властите.
- Как по-точно си забъркан?
Симон му показа снимката, която бе намерил у Маркус.
- Красив си.
- Не ти я показвам за това. Медитирах на брега на Ганг. Зад мен се вижда град Ришикеш. Бях там преди повече от две години.
- Е, и?
- Познавам Маркус едва от една седмица. Как се е сдобил с тази снимка. Той ли я е направил?
- Защо му е потрябвало?
- Трябва да открия Маркус колкото се може по-бързо, преди да се озова на първо място сред жертвите в криминалната хроника.
Бележникът, който Симон бе намерил, съдържаше имена, места и дати за срещи. Почеркът не беше на Маркус. Един от тримата упоменати мъже живееше в Берлин, но той беше анонимен, защото бе описан като „господин X“. Името на втория, Келер, бе последвано от три букви: ФНБ. А третият, Погел, бе свързан с университета в Саарбрюкен. Градът се намираше на седемстотин километра от Берлин. Пътят до него водеше към Франция.