Симон обикаляше уличките на града и докато в главата му звучеше „Канонът“ на Пахелбел, заваля дъжд. Той побърза да се скрие в Мемориала на трибунала, превърнат в музей, където имаше изложба. Надяваше се дъждът да му помогне да попадне на Оскар Ландер, в случай че той също бе потърсил сушина.
Огледа се и видя възрастен човек с огромно чело, застанал пред фотографията на обвиняемите в процеса през 1946-а. Умореният му поглед зад големите стъкла на очилата се плъзгаше по лицата в черно-бяло на Гьоринг, Хес, Фон Рибентроп и Кайтел, седнали на първия ред.
- Професор Ландер?
Мъжът се обърна за миг, без да му отговори, и отново съсредоточи вниманието си върху снимката. Симон разбра, че е попаднал на човека, когото търсеше.
- Аз съм синът на Пол Ланж.
- Какво искате? - поиска да узнае старецът.
- Познавахте ли баща ми?
- Не. А сега ви моля да ме оставите да разгледам изложбата на спокойствие.
Симон му препречи пътя.
- Вие можете да ми дадете отговорите, които пряко ме засягат.
- Не давам интервюта.
- Герд Погел ми довери, че единствено вие, баща ми и Кристоф Луксенберг сте се осмелили да разкриете произхода на Корана.
Ландер се огледа, за да се убеди, че никой не можеше да чуе разговора им.
- Какво бихте искали да узнаете?
- Защо попадаме на нацисти, щом започнем да проучваме историята на Корана?
- Това засяга ли ви лично?
- Търся убийците на баща си.
- Баща ви е работил върху Корана?
- Върху Корана и върху една старинна карта на Сирия.
- И вие смятате, че е попаднал на банда неонацисти?
- Опитвам се да намеря връзката. Затова ви питам.
- Тогава трябва да се върнете назад във времето, към Ернест Рьонан.
- Какво? Към човека, дал името на кръжеца.
- Какъв кръжец? - попита Ландер.
- Клуб за история на религиите в Париж, който моят баща посещаваше.
- Ернест Рьонан е въвел историко-критическия метод при прочита на Библията - поясни Ландер. - Затова платил висока цена. Папа Пий IX осъдил трудовете му, които поставяли под въпрос свръхестествения характер на християнското откровение. Уволнили го от Колеж дьо Франс...
- Дали трудовете му са имали нещо общо с исляма?
- „Не бих казал, че ислямът е преследвал свободната мисъл по-жестоко от другите религии, но бих казал, че го е правил по-успешно. Той е превърнал победените от него страни в пространство, недостъпно за рационалната култура на духа“, това са думи на Ернест Рьонан - продължи Ландер, - произнесени през 1883 година на лекция в Сорбоната. Ако днес изкажете подобна мисъл, в следващите десет минути ще ви обвинят в ислямофобия. През последните сто и петдесет години Библията се изучава с помощта на историко-критическите методи, но и дума не може да става същите методи да се приложат при анализирането на Корана. Много е опасно.
- И все пак вие сте поели този риск и сте публикували книга по въпроса.
- Вече не говоря по темата публично.
- Не разбирам защо нацистите са проявявали интерес към Корана и исляма. Нали са смятали арабите за нисша раса?
- Не се лъжете, нацистите са гледали на арабите като на почетни арийци, поставяли са ги наравно с японците. Високопоставените нацистки функционери са имали своите съображения да не критикуват исляма. Знаете ли кои са били трите предмета, които Хайнрих Химлер неизменно държал на бюрото си?
- Предполагам "Mein Kampf".
- Да, в луксозно издание. И още?
- Пистолет „Люгер“? Капсула цианкалий?
- Не. Зелен молив, както повечето висши сановници на Райха. И един Коран.
Симон го погледна учудено.
- Нито Химлер, нито Хитлер са били мюсюлмани - отбеляза Ландер. - Но те са се отнасяли към исляма с уважение, каквото не са засвидетелствали на християнството, защото са го упреквали, че то е отдалечило германците от техните арийски корени и ги е превърнало в безволеви същества.
-Убеден съм, че баща ми, който ме е осиновил, когато съм бил на две, е правил проучвания върху исляма, за да открие убийците на моите биологични родители, загинали преди трийсет години в атентат в Бейрут.
- Съдбата на вашето семейство е трагична - съчувствено рече Оскар Ландер.
- На всичко това трябва да се сложи край - отсече Симон.
- Странно... преди време бях във връзка с един германец, който се бе заел с подобни проучвания със същата цел.
- Как се казваше?
- Маркус Кершнер.
- Маркус! - не повярва на ушите си Симон. - Той е приятел на баща ми!
- Навярно му е помагал.
Ландер отново се огледа подозрително.
- Мислите ли, че не са ви проследили?