По бузата на Саба се търкулна сълза. Симон нежно я взе с нокът, сякаш беше диамант.
- Къде отиде боркинята? Нали ти ми каза, че вярата е борба, ами бори се, Саба. Защитавай религията си!
Около тях тълпата идваше и си отиваше, разглеждаше, молеше се, снимаше с дигитални камери. Слънцето изсуши сълзата върху нокътя на Симон. Господ сякаш бе изтрил мъката на откровението.
- Трябва да си вървим - обади се Саба.
Тя посочи охранителя с джелабата, който се насочваше към тях с две ченгета. Саба и Симон побързаха към изхода и се смесиха с пешеходците на оживената улица. Двамата влязоха в едно кафене, след като се увериха, че никой не ги следи.
Симон осъзна, че да оспори мюсюлманската вяра на Саба, означаваше да постави в опасност собственото си оцеляване. Ала истината не му даваше мира. Имаше ли право да я загърби, за да пощади вярата на една млада и много привлекателна жена, след като семейството му се бе пожертвало в името на тази истина?
- Ако вярваме на историята - каза той, - трябва да си зададем въпроса: „Какво става с Мохамед“? Или ако предпочиташ, „с Мухаммад“.
- Нищо не предпочитам.
- Видяхме, че „мухаммад“ означава „да бъде възхвален“ и се отнася до пратеника на Бога. Според надписите в Купола на скалата първият „мухаммад“ е Иисус. Как да го отличим от пророка Мохамед, който неизбежно ще бъде описан като „мухаммад“? Знаем, че глаголната форма „мухаммад“ е превърната в собствено име през VIII век, когато се е съставяла биографията на пророка. „Да бъде възхвален“ станала Мохамед и се използвала за всички „мухаммад“, включително и за Иисус. В исторически план две неща са сигурни: „мухаммад“ не е първоначалното име на избраника за пророк на исляма и ислямът в първия си вариант е християнско течение, от което се родил вторият вариант на исляма.
Увлечен в разсъжденията си, Симон попълваше празнините на официалната история. Християнските богослужебни книги са вдъхновили надписите в Купола на скалата и сурите в Корана. Тъй като било трудно да ги променят в Купола, защото те вече били гравирани върху камъка, решили да ги запазят и в ръкописите, преработени по-късно от халифите. Наследниците на Абд ал-Малик обсебили светилището, превърнали го в ислямско и векове наред добавяли текстове с надеждата надписите, упоменаващи Христос, да се изгубят в множеството; те наложили „мухаммад“ като собствено име и така променили смисъла на текстовете, отреждащи водещата роля на Иисус.
- Прекаляваш, Симон - отсече Саба. - Ти нападаш един след друг символите на исляма чак до името на пророка.
- Той наистина ли е съществувал?
- Обидите няма да върнат родителите ти.
- Няма, но ще ме отведат при убийците им.
- Случилото се преди тринайсет века не може да ти посочи пътя към тях.
- Пол и Маркус са били убедени в обратното.
62
Симон седеше под едно голямо дърво в парка „Захер“ и както обикновено бе нащрек. Тревата бе тучно зелена, стволът на дървото - як, листата шумоляха, косовете пееха, момченце и кученце се търкаляха сред рояк мушици. Симон винаги бе обичал природата. В нейните безкрайни малки чудеса имаше нещо божествено. Липсваше единствено Саба, за да бъде картината идилична. Скараха се заради религията. Разделиха се, щом излязоха от кафенето.
Симон запълни още едно тефтерче. Беше си купил няколко, за да записва всичко, което виждаше и чуваше, което се мяркаше в ума му, за да му помогне да мисли и да взима решения. Описваше дори споровете си със Саба, защото аргументите на двамата му бяха полезни. Той правеше хронологични таблици, генеалогични дървета, записваше дори детските си спомени с надеждата да внесат яснота в произхода му.
С падането на нощта паркът опустя, отидоха си хората с кипа и забрадки, които бяха излезли на разходка или на пикник. Останаха само бягащите за здраве, влюбените двойки, уханието на жасмин и миризмата на пържено.
Саба стоеше зад гърба му с чанта в ръка. Беше потна.
- Бягала ли си? - учуди се той.
- Трудно те открих.
- С Трюф е по-лесно.
- Ял ли си?
Тя отвори чантата и извади фалафели, които бе купила от един амбулантен търговец. Симон видя, че ръката й е окървавена.
- Порязала ли си се?
Саба скри ръката си.
- Нищо ми няма. Бръкнах много бързо в чантата и се одрах о една игла за коса.
- Ама ти не носиш игли.
- Тъкмо заради това тя беше на дъното.
Симон не настоя, защото усети, че темата й е неприятна. Хранеха се мълчешком, заслушани в шумовете на града. Симон се осмели да наруши мълчанието след последната хапка.