- В борбата срещу ислямските милиции. Миналият месец в църквата „Нотр Дам“ бе извършен атентат.
- Кой пое отговорността за атентата? - заинтересува се Симон.
- Доколкото знам, никой. Съжалявам, но циментът ми ще се втвърди - извини се отецът.
Симон му благодари и реши да пренощува в хотел в центъра на града насред живописен пазар.
Пребори се с желанието да си легне, изписа няколко страници и излезе, за да хапне пържени барбуни и сладкиш от грис с канела. Заедно с оживената тълпа се отправи към шикозния квартал Гемайзе. В бар, пълен с весели компании и влюбени двойки, изпи едно уиски „Талискър“. Също като в Париж, отново се почувства много самотен. Бейрут засилваше това усещане. Освен ако истинската причина не бе отсъствието на Саба. Симон излезе от бара и тръгна към високия бряг, защото искаше да се поразходи, преди да се прибере.
Тъкмо пресичаше улица „Джон Кенеди“, когато черен микробус без прозорци му препречи пътя. Страничната врата се плъзна, оттам изскочиха двама здравеняци, от шофьорското място - още един и тримата бързо набутаха Симон в колата. Микробусът потегли с бясна скорост, през което време някой заслепи Симон с фенерче, удари го в слънчевия сплит и го ритна в кръста. Симон се съсредоточи върху фенерчето. Строши го с ритник и в тъмнината се търкулна като коте, изви се като червей, разтвори крака като жаба и се залепи за тавана като гущер. Задържа се над главите им, като натискаше ламарината с ходила и длани. Похитителите му нямаха резервно фенерче. Само с един ритник Симон ги бе оставил без светлина. Така имаше по-големи шансове срещу тримата слепци. Вместо да млъкнат, те продължаваха да ругаят и той лесно успя да разбере кой къде е. Зашлеви единия от тях, който отвърна с удар в лицето на седящия пред него. На следващия завой Симон се спусна от тавана и се приземи върху раменете на третия, който се огъна под тежестта му. Сетне контузи нечии крака, припълзя като змия към дръжката на вратата, отвори я, видя колко бързо се движи колата, изви назад палеца на ръката, която се опитваше да го задържи, чу вик от болка и скочи. Свит на кълбо, с прибрана глава, той се претърколи по асфалта като таралеж, бягащ от калпав шофьор. Стана, когато чу, че микробусът набива спирачки. Втурна се да бяга, като сменяше посоката под изумените погледи на минувачите, за да не могат преследвачите да го пресрещнат. Успя да поддържа темпото повече от десет минути, след което забави ход, за да си поеме дъх. Болката в стомаха му пречеше да мисли. Ударът си го биваше. Какво искаха тези типове от него? Да го разпитат? Да му внушат да не търси Маркус? Да напусне страната? Да го убият? Симон не им бе дал време да отправят заплахите си.
Видя младежи да влизат в нощен клуб, смеси се с тях и се озова във водовъртеж от лазерни светлини и децибели.
„Възкресение“ от Майкъл Калфан.
Заобиколен от момчета с гел в косата и момичета с флуоресциращи прически, Симон си поръча газирана вода и се потопи в шумотевицата.
„Рай“ от Колдплей в ремикс на Големия Фреди.
Звуците на електророка предизвикваха вибрации в пода, предаваха се на краката и плъзваха по гръбначния стълб чак до тила.
На дансинга посетителите бяха изпаднали в транс.
„Какво F***“ от Дейвид Гета.
Два часа по-късно Симон излезе навън с промит мозък и утихнала болка.
68
Автобусът най-сетне се измъкна от плетеницата скоростни пътища и магистрали, които опасваха Бейрут, и започна да се изкачва. Симон нямаше никакво намерение да напусне страната, въпреки снощното нападение.
Освен това трябваше да ограничи преминаванията си през граничните пунктове, защото те бяха опасни.
Той беше решил да не бяга, а най-накрая да открие Маркус, чиито следи се губеха в долината Бекаа край град Захла, закътан в гънките на планината Санине.
Единственият адрес, с който разполагаше, бе на пострадалата в атентат църква.
А Сирия бе съвсем близо.
Симон бе скочил в едно такси за летището, бе платил сметката по средата на пътя и бе слязъл от таксито след един завой, за да се качи в маршрутката. Преследвачите му трябваше да продължат да си мислят, че напуска страната, а не отива в Захла.
Симон седеше до мъж с бастун, който бе все още млад и носеше бастуна навярно заради недъг. Ливанецът реши, че Симон е турист, и започна да хвали родния си град, известен с виното и с многобройните поети и певци. Казваше се Елиас.
- В Захла, приятелю, ще опиташ най-вкусните мезета на света, ще ги полееш с „Масайа“ и на свой ред ще станеш поет.
Симон насочи разговора към църквата „Нотр Дам“, която според бейрутския свещеник е била обект на атентат миналия месец. Елиас умело се изплъзна. Предпочиташе да хвали Захла, без да засяга темите, свързани с конфликтите в страната си.