Кърт Вонегът
Портфейлът на Фостър
Работата ми е да продавам подходящи съвети на богати клиенти. Служител съм в една финансова консултантска фирма. От това се живее, макар да не мога да кажа, че си докарвам Бог знай колко пари… поне засега. Всъщност — току-що започвам. Само за да кандидатствам за мястото, се наложи да си купя бомбе, тъмносиньо палто, сив банкерски костюм, черни обувки, връзка на раета, половин дузина бели ризи, още толкова черни чорапи и сиви ръкавици.
Когато посещавам някой клиент, винаги взимам такси, а видът ми е изряден. Държа се така, сякаш току-що съм направил удар на стоковата борса и идването ми при него е по-скоро като обществено задължение. Появата ми в безупречен вид, лъскавите сертификати и секретните борсови анализи, подредени грижливо в кожена папка, винаги предизвикват една — желаната от мен — реакция — да ме посрещат с внимание достойно за министър или лекар. Смисълът е… аз поемам отговорността и всичко ще бъде наред.
Обслужвам главно кротки стари дами, които, по волята на железни закони, са наследили значителни части от планетата. Прелиствам ценните книжа на клиента и излагам нашите експертни решения за съставянето на портфейла им по такъв начин, че стойността му да нараства. Мога да говоря за десетки хиляди долари, без да ми трепне гласа. Преглеждам книги за повече от сто хиляди само с едно високомерно „М-м, аха“.
Тъй като аз самият нямам портфейл, приличам на гладното момче, което разнася поръчки от сладкарницата. Никога обаче не го бях усетил, докато Хърбърт Фостър не ме помоли да погледна финансите му.
Обади се една вечер и каза, че негов приятел ме бил препоръчал и дали мога да отида да обсъдим някои делови въпроси. Измих се, избръснах се, лъснах си обувките, сложих униформата на преуспяващ и пристигнах тървествено с такси.
Хората от моя бранш, а и не само те, имат лошия навик да оценяват човека по неговата къща, кола и костюм и по годишния му приход. Хърбърт Фостър печелеше не повече от шест хиляди на година — готов съм да се обзаложа. Нямам нищо против хората със средни възможности, но все пак решаващото бе, че от тях не мога да печеля. Малко се ядосах, че такъв клиент възнамерява да ми губи времето, тъй като едва ли разполагаше с повече от няколко стотин долара. Е, най-много хиляда — моят хонорар щеше да е в най-добрия случай един, два долара.
Както и да е, пристигнах в бедняшката къща на Фостър — строена след войната и с пригоден за живеене таван. Бяха се обзавели от местния магазин по конфекция, с пепелниците, овлажнителя на въздуха и картините по стените, всичко за 199.99 долара. По дяволите, след като вече бях там, трябваше да разгледам големия му проблем.
— Хубаво жилище имате, господин Фостър — рекох. — А това е чаровната ви съпруга, нали?
Отсреща тъпо ми се усмихна слаба жена с неугледен вид. Беше облечена в избелял пеньоар, изпъстрен с ловни сцени. Щампата се сливаше с калъфа на стола и аз трябваше да напрегна зрението си, за да различа жената от мебелите.
— Приятно ми е да се запознаем госпожо Фостър — добавих аз.
Около нея имаше бельо и чорапи за кърпене. Хърбърт каза, че името й е Алма, което изглеждаше съвсем възможно.
— А това е малкия наследник — продължих аз. — Умно момче. Сигурно е луд по баща си.
Двегодишното хлапе избърса ръцете си в парталона ми, изсумтя и затопурка към пианото. Спря се в десния край на клавиатурата и започна да блъска клавиша на най-високия тон, което продължи минута, две, три…
— Музикален е като баща си — поясни Алма.
— Свирите, нали, г-н Фостър?
— Класика — отвърна Хърбърт.
Аз го огледах за първи път. Беше дребен, с кръгло луничаво лице и големи зъби. Обикновено такива хора са фукльовци или мъдреци. Трудно можех да повярвам, че е щастлив с грозната си съпруга и че обича семейния живот до побъркване. Вероятно причината беше в тихото отчаяние, което, струва ми се, за миг зърнах в очи му.
— Не трябва ли да се стягаш за срещата, мила? — попита Хърбърт.
— Отложи се в последния момент.
— Във връзка с вашия портфейл… — започнах аз.
Хърбърт сякаш се стресна.
— Какво искате да кажете?
— Вашият портфейл… вашите ценни книжа.
— А, да, по-добре да поговорим в спалнята. Там е по-тихо.
— Хърбърт, недей да ги продаваш!
— Няма, Алма, само ще ги обсъдим.
— Разбирам — казах аз внимателно. — Приблизително колко са държавните ви облигации?
— Триста и петдесет долара — гордо рече Алма.
— Е, не е нужно да ходим в спалнята — казах аз — Моят съвет, при това безплатен, е да не ги закачате, докато не поузреят. Сега бих искал да се обадя за такси…
— Моля ви — рече Хърбърт, изправен до вратата на спалнята. — Има и още нещо.