— Нужно ли е?
— Бих се чувствал по-спокоен.
— Добре, вторник на обяд.
— Чудесно. Но би било полезно да прегледате този доклад предварително, за да подготвите въпросите си.
— Добре, добре — той явно се дразнеше. — Ще бъда вкъщи до девет. Мини да го оставиш.
— Още нещо, Хърбърт — бях запазил изненадата за края. — Аз малко подцених стойността на акциите. Качили са се на близо 850 хиляди.
— Хм.
— Казвам, че имате около 100 хиляди долара повече, отколкото мислехте!
— А-ха. Ами, ти направи, каквото е нужно.
— Да, сър!
Беше затворил.
Забави ме друга работа и отидох у Фостърови чак в десет без петнайсет. Хърбърт го нямаше. Отвори Алма и за моя изненада, ме попита за доклада, който криех под палтото си.
— Хърбърт каза, че не трябва да го чета — рече тя, — така че не се тревожете, няма да надничам.
— Хърбърт ви каза за него, така ли? — внимателно попитах аз.
— Да. Каза, че е секретен доклад за акции, които искате да му продадете.
— Да. Ами, щом е поръчал да ви ги оставя, заповядайте.
— Каза ми, че е пропуснал да поиска от вас обещание, че никой няма да ги докосне.
— М-м, да, да. Такива са правилата, съжалявам.
Тя беше леко враждебна.
— Ще ви кажа нещо, без да чета никакви доклади. Той няма да инкасира тези облигации, за да купи акции от вас.
— Аз съвсем не препоръчвам такова нещо, госпожо Фостър.
— Тогава защо сте се лепнал за него?
— Мисля, че може да стане добър клиент по-нататък — аз погледнах ръцете си, изцапани с мастило от предишната среща.
— Дали мога да се измия?
Тя ме пусна неохотно, като се държеше, колкото е възможно по-далеч от мен.
Докато се миех, мислех за списъка ценни книжа, който Хърбърт беше извадил от нишата в стената. Тези книжа означаваха зими във Флорида, филе миньон и дванайсетгодишно уиски, ягуари, копринено бельо, обувки ръчна изработка, околосветско пътешествие… Хърбърт Фостър можеше да има всичко това. Въздъхнах тежко. Сапунът в сапунерката им беше слепен от множество парчета, намокрени и пресовани в нов калъп.
Благодарих на Алма и тръгнах към вратата. Пътьом спрях до камината, привлечен от малка стара снимка.
— Хубава сте на тази снимка — рекох с желание за контакт. — Харесва ми.
— Всички мислят така. Не съм аз, а майката на Хърбърт.
— Поразителна прилика! Наистина — Хърбърт се беше оженил за момиче досущ като момичето на добрия си стар родител. — А това е баща му, така ли?
— Моят баща. Не излагаме никакви снимки на неговия.
От тази деликатна тема можеше да изскочи важна информация.
— Хърбърт е чудесен човек. Сигурно и баща му е такъв?
— Изоставил е жена си с детето. Прекрасен човек, нали? Не го споменавайте пред Хърбърт.
— Съжалявам. Значи всичко достойно съпругът ви има от майка си?
— Тя беше светица. Учеше сина си да бъде добър, почтен, да има страх от Бога.
— И тя ли беше музикална?
— Това е наследил от баща си. Но той използва своята дарба по съвсем друг начин. Музикалният вкус на Хърбърт е като на майка му… обича класиката.
— Баща му, доколкото разбирам, е бил джазмен? — подметнах аз.
— Предпочиташе да свири на пиано из кръчмите, да диша пушек и да пие джин, вместо да си стои в къщи, при жена си и детето. Докато майката на Хърбърт най-сетне му каза да избира едното или другото.
Кимнах съчувствено. Вероятно Хърбърт гледаше на наследеното съкровище като на мръсно и отблъскващо нещо, защото идва от фамилията на баща му.
— Дядото на Хърбърт, който е починал преди две години…?
— Той издържаше Хърбърт и майка му, след като бащата ги напусна. Хърбърт го боготвореше — жената поклати тъжно глава. — Завърши живота си без пукнат грош.
— Какъв срам.
— Толкова се надявах, че ще ни остави нещо, та Хърбърт да не работи по празниците.
Опитвахме се да надвикаме шума в кафенето, където Хърбърт обядваше всеки ден. Обядът беше за моя сметка, или за сметка на разходите по услугата, затова взех купона му за 87 цента и рекох:
— Хърбърт, преди да продължим, ще бъде полезно да се разберем какво точно предпочиташ да получаваш от своите инвестиции… растеж или приходи?
Това бе клише от консултантската практика. Дявол знае какво искаше той от ценните си книжа. Във всеки случай не онова, което обикновено желаят другите — т.е. пари.
— Каквото предложиш — рече разсеяно Хърбърт.
Изглеждаше разстроен от нещо и почти не ми обръщаше внимание.
— Разбери, Хърбърт, разбери най-сетне! Ти си богат човек. Трябва да се съсредоточиш върху възможно най-доброто управление на имуществото си.
— Затова се обадих на теб. Искам ти да се съсредоточиш! Искам ти да се заемеш с нещата вместо мен, не ми досаждай с депозити, данъци… Не ме занимавай с всичко това.