— Значи адвокатите ти са влагали дивидентите, така ли?
— Да, повечето. Изтеглиха 32 долара за Коледа и сто за черквата.
— Какъв е значи балансът ви?
Той ми подаде влоговата си книжка.
— Не е лошо — казах аз.
Въпреки коледното разхищение и щедростта към черквата бе успял да натрупа 50227.33 долара.
— Може ли да попитам за какво се притеснява човек с такава сметка?
— Пак ме изхвърлиха от работа.
— Купи предприятието и му драсни клечката! — предложих аз.
— Бих могъл, нали? — За миг в очите му се мярна лудешки блясък и изчезна.
— Хърбърт, можеш да правиш всичко, каквото ти скимне.
— Предполагам. Но това е твоята гледна точка.
Наведох се напред.
— А каква е твоята, Хърбърт?
— Мисля, че всеки човек, заради собственото си самоуважение, трябва да живее от онова, което печели сам.
— Но, Хърбърт…
— Имам великолепна жена и дете, хубава къща, кола… Спечелил съм всяко пени, с което разполагам. Живея с пълното съзнание за собствената си отговорност. С гордост мога да кажа, че съм такъв, какъвто искаше да бъда майка ми и коренно различен от баща си.
— Мога ли да те попитам какъв беше той?
— Не обичам да говоря за него. За него дом и семейство не значеха нищо. Истинската му страст беше пошлата музика, мръсните барове и измета, който кисне из тях.
— Беше ли добър музикант, как мислиш?
— Добър ли? — за миг гласът му се оживи, сякаш щеше да каже нещо важно…
— Добър ли? — повтори след миг, но този път безизразно. — Горе-долу. Приемлив, поне в техническо отношение.
— И ти си наследил това от него.
— Може би ръцете и китките. Бог да ми е на помощ, ако има и още нещо.
— И любовта към музиката.
— Да, обичам музиката, но за мен тя никога не е като опиум! — изрече той с неочаквана за мен страст.
— А-ха. Ами…
— Никога!
— Моля?
Очите му се бяха разширили.
— Казах, че никога не допускам музиката да се превърне в опиум за мен! Тя е важно нещо, но аз владея положението, а не обратното.
Темата явно беше коварна, затова превключих отново на неговите финанси.
— Добре, да се върнем пак на твоя портфейл — как точно смяташ да го използваш?
— Една част ще отделя за мен и Алма на старини. Повечето ще остане за момчето.
— Би могъл да си позволиш поне някаква дребна сума… толкова, колкото да се отървеш от работа по празниците.
Хърбърт изведнъж скочи.
— Слушай, искам да управляваш ценните ми книжа, а не живота ми. Ако не си в състояние да разграничаваш тези две неща, ще си намеря някой, който може.
— Моля те, Хърбърт! Съжалявам, сър. Опитвах се да получа цялостно впечатление единствено с оглед на планирането.
Хърбърт седна със зачервено лице.
— Добре, но уважавай моите убеждения. Искам да вървя по собствения си път. Щом трябва да работя извънредно, за да свързвам двата края, значи такъв е моят кръст.
— Разбира се. Напълно си прав, Хърбърт. И затова те уважавам.
Мястото му е в лудницата, помислих си аз.
— Отсега нататък оставяш всичко на мен. Аз ще инвестирам дивидентите ти и ще командвам парада.
Докато се занимавах с Хърбърт, забелязах една блондинка. Хърбърт подхвърли нещо, но аз не го чух.
— Какво? — попитах.
— Казах „Ако дясното ти око те обижда, извади го и го махни от себе си“.
Изсмях се, но веднага млъкнах. Хърбърт изглеждаше напълно сериозен.
— Скоро ще изплатиш колата и тогава можеш да си позволиш заслужена почивка по празниците. Освен това ще имаш и с какво да се гордееш, нали? Спечелил си я с пот на челото. Абсолютно цялата… от предната броня до края на ауспуха.
— Имам да изплащам още една вноска.
— Можеш да кажеш „сбогом“ на ресторанта.
— Но ще трябва да изкарам за рождения ден на Алма. Ще й купя телевизор.
— И това смяташ да постигнеш с труд, така ли?
— Помисли само колко по-смислен ще бъде този подарък, ако го направя със собствения си труд.
— Да, сър, тъкмо ще има какво да гледа в почивните дни.
— Ако се наложи, ще работя допълнително още 28 месеца. Бог ми е свидетел, за нея бих постигнал много повече.
При положение, че ситуацията на фондовата борса продължи да се развива, както в предишните три години, се очертаваше Хърбърт да стане милионер точно по времето, когато ще направи своята последна вноска за подаръка на Алма.
— Чудесно.
— Обичам семейството си — рече той искрено.
— Не се съмнявам.
— За нищо на света не бих променил живота си.
— Напълно те разбирам — отвърнах аз.
Имах чувството, че спори с мен. Че много иска да ме убеди в правотата си.