— Като си помисля какъв беше баща ми и какъв е моят живот… Това е най-голямата радост, която съм изпитвал.
За Хърбърт и най-дребното нещо се класира на върха, помислих си аз.
— Завиждам ти. Какво удовлетворение!
— Удовлетворение — повтори той решително. — Така е, наистина.
Фирмата започна да управлява портфейла на Хърбърт като превърна някои от по-застоялите книжа в доходоносни, инвестира натрупаните дивиденти, разнообрази собствеността му, така че да е в по-добра позиция при бъдещи икономически промени. Въобще приведе богатството му, ако може така да се каже, в отлична спортна форма. Истинският портфейл е нещо невъобразимо красиво, независимо от неговата материална стойност. Оформянето му, ако се прави както трябва, е творчество, в което присъстват мажорните теми на индустрията, железниците и обществените услуги в съчетание с по-леките и интригуващи мотиви на електрониката, замразените храни, вълшебните лекарства, газът и петролът, авиацията и още много други страни на живота. Портфейлът на Фостър беше нашият шедьовър. Гордеех се с постигнатото от фирмата и се потисках от мисълта, че не мога да се похваля, дори на самия него.
Невъзможността да споделя своето удовлетворение не ми даваше мира, за това реших да инсценирам, уж случайна среща. Възнамерявах да разбера в кой ресторант работи Хърбърт и да се отбия, като всеки друг простосмъртен гражданин, за да хапна нещо. Щях да нося със себе си отчета за неговия свръхизпипан портфейл.
Обадих се на Алма. Тя ми каза името на заведението. Не бях го чувал изобщо. Хърбърт избягваше да говори за него. Сигурно беше доста мрачно заведение — както сам казваше — това бе кръста, който трябваше да носи.
Оказа се доста под очакванията ми: тясно, тъмно и шумно. Хърбърт безспорно си беше избрал дяволско местенце… дали за да се накаже за безпътния си баща, дали за да покаже колко е благодарен на жена си, дали за да поддържа самоуважението си за трудно спечелените пари, дали кой знае за какво друго…
Провирах се с лакти към бара между отегчени жени и престъпни типове. За да ме чуе барманът, трябваше да крещя. Когато най-после ме разбра, извика, че въобще не е чувал името Хърбърт Фостър. Излизаше, че клиентът ми е възможно най-дребният работник в заведението. Вероятно вършеше някаква мръсна работа в кухнята или сутерена. Типично за него.
В кухнята някаква вещица правеше сандвичи, доста съмнителни на вид, докато отпиваше от халба с бира.
— Търся Хърбърт Фостър.
— Тук нема никакъв Хърбърт Фостър — отегчено провлачи тя.
— А долу в сутерена?
— Нема сутерен.
— А да си чувала за Хърбърт Фостър?
— Не съм чувала, по дяволите.
— Благодаря.
Седнах в едно сепаре да помисля. Хърбърт сигурно е избрал мястото по телефонната книга и е казал на Алма, че там прекарва празничните вечери. Донякъде се почувствах по-добре, защото най-сетне започваше да се очертава по-приемлива причина за оставените да мухлясват 850 хиляди. Спомних си, че всеки път, когато му предлагах да се откаже от работата през уикенда, той скачаше сякаш чува зъболекарската бормашина. Сега го разбрах — мига, в който Алма разбереше, че той е богат, край на измъкването от нея в края на седмицата.
Какво можеше да е по-ценно за Хърбърт от 850-те хиляди? Гуляи? Наркотици? Жени? Въздъхнах и си признах, че се заблуждавам. Не бях по-близо до отговора от всеки друг път. Не можех да допусна морална низост от страна на Хърбърт. Каквото и да решеше, той го правеше с някаква добра цел. Майка му беше поработила над него здравата, а той самият така ужасно се срамуваше от провалите на баща си, че и за миг не се съмнявах в неговата праволинейност. Отказах се от ребуса и си поръчах редовното питие преди лягане.
И тогава видях как в тълпата си проправя път Хърбърт Фостър — дрипав и измъчен. Лицето му изразяваше неодобрение като на светец, попаднал във Вавилон. Вървеше със стегнат врат и прибрани до тялото ръце, сякаш се боеше да се отърка о някого или да погледне в очите някой от хората край себе си. Несъмнено присъствието му в заведението беше адски унизително за него.
Извиках му, но той не ми обърна никакво внимание. С него не можеше въобще да се общува. Хърбърт беше почти в кома — не чуваше и не виждаше нищо.
Тълпата в задната част му стори път и очаквах, че Хърбърт ще отиде в някой тъмен ъгъл за метла или парцал. Вместо това в далечния край на дансинга светна прожектор и едно бяло пиано заблестя като огромен брилянт. Барманът сложи едно питие върху пианото и се върна на мястото си.
Хърбърт избърса стола с кърпата си и плахо седна. Извади една цигара от вътрешния си джоб и я запали. После цигарата започна бавно да пада от устата му, докато Хърбърт се надвесваше все повече над клавишите. Очите му се присвиваха сякаш взряни в нещо красиво, далече на хоризонта.