Още щом започна, Хърбърт Фостър сякаш изчезна. На неговото място седеше един болен от страст непознат с хищно разперени над пианото ръце. Той удари клавишите и спазъм от мръсен, презрян, великолепен джаз разтърси въздуха — свиреше собствена вариация на парче от двайсетте години.
Късно същата вечер преглеждах своя шедьовър — портфейла на Фостър — или иначе казано на страстния музикант. Не бях занимавал огнения пианист с него, нито пък със собствената си персона.
След около седмица щеше да падне зрелият плод от едно от стоманодобивните му предприятия. Три от петролните му ценни книжа изплащаха допълнителни дивиденти. Компанията за селскостопански машини, от която притежаваше 5,000 акции, щеше да му предложи права, даващи по три долара за всяка.
Благодарение на мен, моята фирма и процъфтяващата икономика, Хърбърт щеше да увеличи богатството си с няколко хиляди долара за последния месец. Имах основание да съм горд, но радостта ми — с изключение на комисионната — беше жлъчна и горчива.
Никой не можеше да помогне на Хърбърт. Той вече имаше онова, което искаше. Беше го постигнал много преди да се появим, както аз, така и наследството. Това бе почтеността, която майка му му бе набивала в главата цял живот. Както и безподобните му доходи, нищо че не стигаха дори за прилично съществуване. Той нямаше друга алтернатива, освен в името на жена, дете и дом, да свири в някоя бърлога, да диша цигарен дим, да пие джин, да бъде страстен музикант — син на своя баща — точно три пъти в седмицата.