— Хайде стига! Да не започваме.
— Зависи само от Дим — отвърнах. — Не може цял живот да бъде все маленко дете. — И строго посмотрих на Георгий.
Дим заприказва, докато червената кров течеше вече по-слабо.
— Какво право има той да мисли, че може да ми заповядва и да ме маризи, щом му скимне? Аз пък ще му кажа, „топки“ и няма да усети как ще му извадя глазите с тая цеп.
— Внимавай — рекох му, колкото можех по-тихо, докато стереото кънтеше в стените и потолока, а отнесеният человек от другата страна на Дим все по-високо повтаряше своето „Блести по-ярко, утопиленце“. — Много внимавай, Дим, ако наистина животът ти е дорогой.
— Топки — повтори Дим, като ми се хилеше — болшие топки! Ти нямаш право. Да се срещнем вън с цеп, найф или бритва, когато речеш, щото не трая да ме целиш с юмруци безпричинно, по причина, че такива не ми минават.
— На бой с найф, когато кажеш — озъбих му се аз.
Пит се намеси:
— Хайде, хайде, недейте, милички. Нали сме друзя? Не е гот друзя да се държат така помежду си. Я вижте как ни се смеят там онез пичове, зубите ще им изпадат. Май ни се подиграват. Не бива да си подливаме вода един на друг.
— Дим трябва да научи най-сетне къде му е мястото — обявих аз. — Ясно?
— Подожди — каза Георгий. — Какви са тия приказки за мястото? За пръв път чувам человеци да учат къде им е мястото.
Обади се Пит:
— В интерес на правдата, Алекс, Дим не биваше да получава от теб този незаслужен толчок. Веднъж навсегда ти го казвам. Моите уважения, ама аз на негово място щях да те накарам да отвечаеш за това. От мен толкова. — И той забоде лицо в стакана си с молоко.
Усетих как цял се треса отвътре, но попробвах да го прикрия и спокойно ответих:
— Трябва да има лидер. Дисциплина трябва да има. Ясно?
Никой от тях не обели дума, нито кимна в знак на съгласие. Още повече се раздразних вътрешно, но още по-спокоен бях отвън.
— Доста време вече съм лидер. Всички сме друзя, но един все пак трябва да е лидер. Ясно ли е? Ясно, нали?
Всички кимнаха, като че малко испугани. Дим подсуши и последната кров. Сега заговори той.
— Ясно, ясно. Окей бе. Малко сме гроги май. Най-хубаво да не дърдорим повече. — Бях изненадан и немножко смутен, чувайки Дим да приказва така мудро. А той продолжи: — Сега право домой и бързо по леглата. Ясно? — Много бях изненадан. Другите двама кимнаха ясно ясно ясно. Обадих се:
— А за оня удар по рота, Дим… Виновата беше музиката, понимаеш? Цял обезумявам, ако някой человек ми пречи да слушам, когато пее някоя мръсница, така си е.
— Най-лучше да се разотиваме и да му ударим по един сън — повтори Дим. — Тежка ноч за млади малчики, нали?
Нали нали нали кимнаха другите двама. Аз казах:
— Мен ако питате, сега да се прибираме. Дим направи гениално предложение. И ако не се встретим завтра по светло, братлета, тогава… тогава на същото място, по същото време. До утре, а?
— Защо не — каза Георгий. — Разбираме ли се?
— Само аз — рече Дим — може маленко да опоздая. Но, разумется, на същото място и почти по същото време. — Той още попиваше бърните си, макар че кров вече не течеше. — И надеемся няма да пеят никакви такива птици. — После изпълни номера си и нададе гръмкото си шутовско хо хо хо хо. Де се е чуло и видяло Смотльо да се обижда.
Пръснахме се на разни страни; а аз се зауригвах хр-р-р-р от холодната кола, дето бях изпил. Държах наръки вярната си бритва-главорезка, в случай че из комплекса се навърта някой от друзята на Били Бой или пък от другите банди, тайфи или шайки, с които воювахме от време на време. С тато и мама живеехме в един от общинските блокове с номер 18 А между Кингсли Авеню и Уилсън Уей. Добрах се мирно и кротко до главния вход, макар че подминах един млад малчик, проснат, стенещ и виещ в канавката, готино накълцан, а в светлината на лампата заметих тук-там ивици кров като подписи, братлета, белези от нощни щуротии. Увидих още тъкмо до 18 А чифт кюлотки на някоя девочка, явно сорвани грубо в сюблимния миг. И какво ли не още. Във входа имаше хорошая старая общинска стенопис — строги типове и типеси, добре развити от доблестен труд край тезгях и машина, без следа от одежда по стегнатата плът. Но естествено някои от малчиките на вход 18 А, както можеше да се ожида, бяха украсили и дорисували споменатата болшая картина с карандаш и химикалка, каквато са имали подръка, добавяйки волоси и израстъци и грязни думи в балончета над почтените ротове на ония голи женщини и мужчини. Отидох до асансьора, но не беше нужно да натискам електрическата кнопка, за да разбера работает ли или не, защото здравата го бяха изтърбушили тази ноч, та чак металните двери бяха огънати, проявление на нечия необичайна сила, тъй че ми се наложи да изкача десетте етажа пешком. По пътя ругаех и пухтях, устал повече тялом отколкото духом. Очен ми се слушаше музика тази вечер, навярно защото се бях настроил от оная пееща девочка в „Коровата“. Гладен бях за голяма порция, братлета, преди да подпечатат паспорта ми на границата със съня и да вдигнат раирания прът, под който да премина.