Като се уригнах несколко раз от пълния си невинен стомах, пуснах радиото и взех да изваждам дневни платя от гардероба си. Свиреше музика, едно хорошенко струнно квартетче, братлета, от Клодиъс Бърдман, с когото бях добре знаком. И не можах да не се разсмея, защото се сетих какво бях увидил однаждъй в друга такава статя за модерната младеж — как модерната младеж би била по-добра, ако я насърчават да възприема изкуството непосредствено. Великата музика, пишеше там, и великата поезия биха закротили модерната младеж и биха я приближили до цивилизацията. Сифилизация — топки! Музиката винаги ме е карала да настръхвам, братлета, и да се чувствам като Стария Гръмовержец, готов да мятам гром и молнии — и да карам мужчини и женщини да пищят — ха! ха! — във властта ми. Като позамих малко лицото и руките си и се одех (дневните ми платя бяха като студентска униформа: тъмносини брюки и пуловер с „А“ от Алекс), реших, че наконец имам время (и карманите ми са тъпкани с денги) да ида до диск-бутика и да видя какво става с давно обещаната заказана стереопластинка с Деветата на Бетховен (оная симфония с хора, нали знаете), запис на „Мастърстроук“2 — от Еш-Шамската филхармония под диригентството на Л. Мухайвир. И така, излязох навън, братлета.
Денят бе совсем различно нещо от ночта. Ночта принадлежеше на мен и моите друзя и на останалите тийнейджъри, докато старите буржоа се спотайваха домой и пиеха пред тъпите си телевизори, но денят беше на дъртрте и тогава из улиците винаги се навъртаха повече ченгета или милицаи. Взех автобуса от ъгъла и слязох в центъра, после се възвратих до площад „Тейлър“, където беше диск-бутикът, удостоен с неоценимата чест да съм му клиент. Имаше глупашкото име МЕЛОДИЯ, но беше хорошенко място и обикновено чевръсто се сдобиваше с най-новите пластинки. Като входих вътре, единствените други клиенти бяха две маленки мацета, които смучеха морожное на пръчка (и то, забележете, в собачия зимен студ) и се ровеха из новите плочи с попмузика: Джони Бърнауей, Сташ Крох, Миксърс, „Полежи спокойно“ с Ед и Ид Молотови и прочее от този род. Тия две зозички не ще да бяха повече от десетилетни, решили сигурно като мен и те да се чупят сутринта от училище, Личеше им, че се смятат вече за настоящи болшие девочки — и по полюшването на бедрата, щом увидиха вашия смирен разказвач, и по подплънките на грудите, и по наплесканото червило на губите. Отидох до щанда и се обърнах с вежливата си зъбата улъйбка към Анди зад него (винаги вежлив самият той, винаги готов да поможе, страхотно хороший человек, макар да бе плешив и мършав). Той сказа:
— Аха, знам, струва ми се, какво търсите. Добри вести, добри вести. Пристигна. — И махайки руки като някой голям диригент, отиде да я донесе. Двете зозички взеха да се кикотят поради возрастта си и аз им ответих с един от ледените си взгляди. Анди се върна совсем скоро, като размахваше болшия лъскав бял плик на Деветата, върху който се увидеше, братлета, свъсената, нагoрчена като буреносен облак физиономия на самия Лудвиг Ван.
— Ето — рече Анди, — да я врътнем ли за проба? Но аз хочех да я нося право у дома, че да я слушам в одиночество на моето си стерео, за което се бях наточил вече като волк. Взех да ровя за денгите да платя, когато една от малките зозички се обади:
2
Букв. „Майсторски удар“ — изопачено наименование на прочутата фирма за грамофонни плочи „Мастер’с Voiсе“. — Б.пр.