— К’во си купи, бе, бате? Ой, ’ква тава! Ой ой ой!
— Тия девочки имаха особий начин на приказване. — „Пищна се’мнайсгодишна“? Люк Стърн? Го-го Гогол? — И обе се захилиха, като полюшваха бедра. Тогда ме осени една идея, та чут-чут не паднах от трепет и возторг, братлета, и близо десет секунди не можах да си поема воздух. Взех се в руки, оголих чисто измитите си зуби и рекох:
— На какво слушате у дома приспивните си песнички, сестрици? — Защото увидих, че си купуват поп-пластинки за тийнейджъри. — Бас държа, че имате от ония малките портативни грамофончета. — На което те само нацупиха губи. — Я елате с чичо — предложих им — да ги услъйшите като человеци. Да чуете тромпетите на ангелите и тромбоните на дяволите. Приемете приглашението ми. — И дори им се поклоних. Те пак се разкикотиха и едната рече:
— Ох, ама сме много гладни. Ох, умираме от глад!
— Йе, тя знае най-добре. Затова предложих:
— Чичо ще ви накорми. Само кажете где хотите.
При което те си въобразиха, че са мадами от класа, очен трогателно, да знаете, и заизреждаха с едни такива изискани гласове „Риц“, „Бристол“, „Хилтън“ и „Ил Ристоранте Грантурко“. Но аз на бърза рука ги прекъснах с думите „Хайде с чичо“ и ги отведох в макаронджийницата зад ъгъла, дето ги оставих да заврат невинните си личица в спагети и сосиски, крем със сметана, бананови резенки и хот-шоко, докато взе да ми се повдига от гледката, потому що аз, братлета, обядвах пестеливо с резенче холодна шунка и цял черпак лют чили сос. Двете зози очен си похожеха, макар да не бяха сестри. Имаха едни и тожи идеи, или по-скоро липса на такива, и един и същ цвят на волосите — боядисани като слама. Е, хорошо. Севодня наистина ще пораснат. Ще запомнят етот ден. Никакво училище следобед — направо в житейската школа на Алекс. Сказаха си имената — Марти и Сониета, смахнати като самите тях и много на мода сред децата. Рекох им:
— Тъй тъй тъй. Значи Марти и Сониета. Хайде да завъртим туй-онуй. Тръгвайте.
Като излязохме на уличния холод, те решиха да не ехат с автобус, о, не, а с такси. Направих им удоволствието, но с една хорошенка усмивчица наум, и позовах такси от стоянката близо до центъра. Шоферът, стар человек с дълги бакенбарди, с очен лекьосани платя, предупреди:
— Хем да не съсипете нещо. Не пипайте седалките. Скоро смених тапицерията.
Успокоих глупите му боязни и се понесохме към общинския блок 18 А, докато двете храбри маленки мацета продължиха да хихикат н да си шепнат. Но казано накратко, скоро приехахме, братлета, и аз ги поведох нагоре по лестницата, а те се задъхваха и се кикотеха, после ожадняха, така че отключих ковчежето в комнатата си и дадох на тези десетилетни девочки по един хороший „шотландец“, допълнен обилно с боцкаща гъделичкаща сода. Те седяха на кровата ми (още неоправен), люлееха ножки, хохотеха и си пиеха разредения напиток, докато аз въртях лигавите им пластинки на стереото. Все едно че цокаха някакъв ароматен сахарен сироп в красиви, приятни и скъпи златни стакани. И викаха ооо! ооо! ооо! и повтаряха „шемет“ и „връх“ и други такива чудати слова, последен крик на модата в тяхната возрастова група. Докато им въртях тия лайна, карах ги да пият още и още по едно и те не ми отказаха, братлета. Та докато се изредиха по два раза сълзливите им плочи (бяха две: „Сладко носле“ в изпълнение на Айк Ярд и „Нощ след ден след нощ“, жални стонове на двама безполови евнуси, чиито имена зафоргетих), стигнаха почти до точката, в която пиленца на тяхната возрост изпадат в хистерия, и запръйгаха по кревата тойу пред глазите ми.
Няма нужда да ви описвам, братлета, какво се извърши в комнатата този следобед, защото вие сами се сещате. Двенките бяха раздети за нула време и едва не се пукнаха от смях, потому що им се видя болшое забавление да скиват чичо Алекс гол-голеничък с вирната дръжка как пълни спринцовката като същински доктор, а потом джасва в руката си настървяващия серум. Чак тогда измъкнах хубавата Девета от калъфката, та съблякох и Лудвиг Ван и поставих иглата, съскаща, на последанта част, която бе настоящо блаженство. В този миг контрабасите заговориха като изпод кровата ми на останалия оркестр и се извиси мъжкият голос да им каже „Радуйте ся“, и се разнесе онзи светъл блажен химн на Радостта, която е славата небесна, а аз усетих как знакомият тигр рипва в мен и сам пръйгнах върху двете гълъбчета. Само че тоя път хич не им беше до смях и спряха да кричат от радост, а се наложи да се покорят пред странните и чудати желания на Александър Дълги, който, дали от Деветата или от инжекцията, беше чудесен, замечателен и очен ненаситен. Ох, братлета! Но те обе бяха много пияни, та едва ли усетиха нещо.