Выбрать главу

— Озабочихме се — рече Георгий. — Седяхме и те чакахме, поркахме резливо молоко и мислехме, че може да ти е станало нещо криво, знае ли человек, та затова се дигнахме и ти дойдохме на крака. Нали так, Пит?

— Так, так — потвърди Пит.

— Моите извинения — ответих осторожно. — Имах малко главобол, та трябваше да поспя. И не ме събудиха, когато бях наредил. Но ето че пак сме вместе и готови да увидим какво ни предлага бездънната ноч. Да? — изглежда бях възприел това „да?“ от моя опекун Делтойд. Очен замечателно.

— Съчувствия за главобола — обади се Георгий очен озабочен. — Може би твърде много си употребяваш головата. Прекалил си със заповедите, дисциплината и тям подобните. Сигурен ли си, че ти е минало? Няма ли да ти е по-лучше пак да си полегнеш? — И всички нещо се подхилваха.

— Подождите — сказах. — Я да си изясним всьо като бистра водица. Това сарказъмче, ако смея така да го назова, не ви приляга, друзя мои. Може би сте се надумали потихонко зад гърба ми да ми погодите някой мръснишки номер. Но тъй като съм ви другар и лидер, имам правото да знам какво става. Кажи сега, Дим, какво значи тая конска улъйбка на мутрата ти? — Защото Дим беше зинал, безумно и безгласно, като ухилен лошад. Георгий бързо се намеси:

— Ладно. Стига се заяжда с него, брат. Нови порядки вече.

— Нови порядки ли? Какво значи това? Явно е имало долгий разговор зад заспалия ми гръб, бас държа. Я да чуя още. — И скръстих руки, като се облегнах да слушам удобно на изпочупения парапет, но стоях на третото стъпало и по-високо от тия, дето ми се пишеха друзя.

— Без да се обиждаш, Алекс — поде Пит, — но хотим нещата да станат по-демократични. Не толко ти да казваш всегда какво да се прави и какво не. Само без да се обиждаш.

Георгий добави:

— Няма място за обиди. Всички е до това, кой има идеи. А какви идеи дава той? — Не отместваше дръзкия си поглед от мен. — Дреболии като снощи например. Не сме вече деца, братлета.

— Друго? — казах, без да помръдвам. — Какво Друго?

— Хорошо — ответи Георгий, — щом хочеш всичко да чуеш, слушай. Скиторим наоколо, чопваме оттук-оттам по нещо и в конце концов изкарваме по една жалка шепа мангизи. А Уил Англичанина разправя в бара на Буцата, че можел да шитне всичко, стига някой малчик да си направи труда да го чопне. И злато, и диаманти — уточни той със същите холодни глаза върху лицото ми. — Голяма пара може да падне, разправя Уил Англичанина.

— Така значи — казвам им аз, очен спокоен, но внутренно страхотно нервиран. — Откога се сдушихте с Уил Англичанина?

— Ами аз иногда се понавъртам насам-натам одинокий — отвърна Георгий. — Като миналата субота например. И аз си имам свой жизн, друзя.

Не на мене тия, братлета.

— И какво ще делаеш — попитах го — с толкоз много денги, или голямата пара, както бомбастично се изразяваш? Нямаш ли си всяка вещ, която ти е нужна? Ако ти трябва автомобил, просто си го взимаш. Потрябват ли ти денги, стига само да посегнеш. Да? Какво изведнъж ви прихвана да ставате мръсни капиталисти?

— Ами ти — каза Георгий — иногда мислиш и говориш като ребьонок. — На което Дим се разхили ху-ху-ху. — Тая ноч — продължи Георгий — сме на сериозен обир.

Значит сънят ми казваше истината. Георгий като генерал заповядваше какво да правим и какво не, а Дим с камшика бе като безмозъчен ухилен булдог. Но аз бях нащрек и много осторожно играех ходовете си, та казах с усмивка:

— Очен хорошо. Страхотно! Докато ме чакат, им идват идеи. На много неща съм ви научил, друзя. Кажи сега какво си си наумил, свети Георгий?

— Ами — начина Георгий с лукава улъйбка, — първо да си излочим млякото с подсилка, а? Да се по-наточим малко и особено ти, нали ще ни водиш.

— Ти читаеш мислите ми — ухилих се аз. — Канех се да ви предложа обичната ни „Корова“. Так так так. Вперьод, свети Георгий.

Дори им се поклоних, ухилен като сумашедши, но рассуждавайки бързо. Щом излязохме на улицата обаче, разумях, че мисленето е за глупаците, а умните предпочитат вдохновението и каквото Дядо Боже им изпрати. Потому що тук ми дойде на помощ хорощата музика. Минаваше някаква кола с пуснато радио и аз успях да услъйшам един-два такта от Лудвиг Ван (Концерт за цигулка, последната част), та тутже разумях какво да правя. С дебел и гърлен голос заговорих: