— Ха сега да те увидя, Георгий! — и измъкнах бритвата си главорезка.
— А? — заекна Георгий, но и той не опозда с найфа си, чието острие изсвистя във воздуха и се бросихме един срещу друг.
— Не, не, така не е гот — обади се Смотания Дим и понечи да разпаше цепта от кръста си, но Пит тежко положи рука върху него и сказа:
— Остави гй. Так нада.
И тогда Георгий и смиреният ви слуга запристъпваха като кошки, търсейки слабите си местечки, като хорошо знаеха стила си един на друг, а Георгий правеше от време на време хак-хак с лъскавия си найф, но без да ме докосва. През цялото време наоколо минаваха люди, виждаха всьо ето, но си смотреха себе си, защото това изглежда често ставаше на улицата. Тогава преброих уан ту три и направих шат шат шат с бритвата, но не по лицото или по глазите на Георгий, а по руката му с найфа и той, братлета, го изпусна. Падна найфът със звън-дрън на заледения зимен паваж. Аз толко бях резнал пръстите му с моята бритва и той гледаше тънката струйка кров, краснееща на светлината на лампата.
— А тепер — започнах аз, защото Пит бе посоветвал Дим да не разпасва цепта от кръста си и Дим го беше послушал. — Тепер Дим, хайде да премерим сили двамата с теб.
Дим изрева „аааааарххх“ като болшой безумний звяр и разви желязната змия от себе си светкавично, като във филм на ужасите, чак да му се возхитиш. За мен бе най-разумно да се сниша като жаба, за да запазя лицото и глазата си, както и сделах, братлета, та тъпият Дим малко се изненада, свикнал на шат шат шат по головата. Трябва да кажа, че ме шибна здравата по гърба и ме заболя до мозга, което пък ме накара да го ръгна сразу веднъж и завинаги, та да законча със Смотания Дим. Замахнах с бритвата към лявата му нога Е резнах пет-шест сантима от впития му крачол и от една маленка капка кров Дим обезумя съвсем. Докато той зави ауууу ауууу ауууу като собака, приложих същата хватка като за Георгий и толко с един замах — нагоре, напреко, клъц — усетих как бритвата порва плотта на реговата кист и той пусна желязната змия разциврен като бебе. После се опита да излочи цялата кров от руката си, като виеще в същото време, но кровта беше много за пиене и той взе да се дави, а красният фонтан бликна хорошо, макар и не за долго.
— Так, друзя, уже няма да правим така. Нали, Пит?
— Аз не съм казвал нищо — отвърна Пит. — Не съм издумал и едно слово. Смотри, на Дим ще му изтече кровта.
— Няма — ответих. — Човек умира само веднъж. А Дим е умрял ешчо преди да се роди. Алената кров скоро ще спре. Защото не съм срязал главните й тръби. — Тогда извадих чиста таштуха от кармана си да увия руката на горкия умирающ Дим, виещ и стенещ, и кровта спря, както бях сказал, братлета. Вече ще знаят кой е господар и лидер, овци такие, помислих си аз.
Не трябваше много време да се утешат двамата ранени войници в уюта на „Нюйоркския херцог“ с по едно голямо бренди (за тяхна сметка, защото аз си бях дал мангизите на тато) и като ги обърсах с таштухи, наквасени в каната с вода. Бабките, към които снощи бяхме проявили такава добрина, пак седяха там и закаканижиха "Благодарим, момчета" и „Бог да ви благослови“ като изтрита плоча, макар този път да не се направихме на самаряни, та Пит ги спроси:
— Какво да бъде, момичета? — и им донесе пак кофе със сметана, защото май имаше доста мангизи в карманите, а те гракнаха още по-силно отпреди: „Бог да ви пази всичките, добри момчета“ и „Винаги сме с вас, момчета“ и ешчо: „Най-добрите деца на света сте вие.“ Наконец проговорих на Георгий:
— Сега всичко си е по старому и злото зафоргетено, да?
— Так так так — рече Георгий, но тъпият Дим, все още замаян, се обади: — Щях да му дам аз да разбере на тоя копелдак с моята цеп, ама един человек се изпречи на пътя.
Като че не се беше бил с мен, ами с някой друг малчик.
— Е, свети Георгий, какво си беше наумил?
— Не — рече свети Георгий, — не сега. Моля те, не тази ноч.
— Ти си голям и силен человек — казах му, — като всех нас. Не сме деца, нали, свети Георгий? Какво тогава имаше наум?
— Можех да му извадя глазите като нищо — повтаряше Дим, докато бабките припяваха „Благодарим ви, момчета“.
— Ей оная къща, скиваш ли? — реши се Георгий. — С двете лампи отпред. И с онова тъпо име.
— Какво тъпо име?
— „Замъкът“ или някаква подобна измишльотина. Където живее една много дърта гарга с котките си и с какви ли не древни и ценни вещи.
— Например?
— Злато и сребро, и бижута. Уил Англичанина ми подшушна.
— Увидях я — отвърнах, — хорошенко я увидих. Знаех къде се намира: В Стария град, точно зад блока „Виктория“. Нали готиният лидер всегда знае кога да отстъпи и да се покаже щедър към по-нисшите. — Отлично, Георгий. Хороша идея. Приема се. Вперьод!