— Сега накъде, а?
Стереото свиреше и голосът на певеца се чуваше ту от единия край на бара, ту от другия, изчезваше към тавана и отново се спускаше с реверберации от стена до стена. Бърти Ласки кричеше един древен шлагер на име „Ти бъркаш в раната ми“. Едната от трите мръсници на бара, оная със зелената перука, мърдаше корем в такт с тази тъй наречена музика. Усещах как режещото мляко вече действа и бях готов за малко разгрявка. Така че излаях „Давай навън!“ като псе и фраснах старичока до мен, като му извъртях един от филмите на ужасите в ухото, но той не усети нищо и продължи да бръщолеви своето „Телефоническо логическо, щом фарфароните запърпорят…“ Нищо, ще го почувства, и то как; щом дойде на себе си и се върне на земята.
— Къде навън?
— Просто така, ще вървим и ще увидим какво ще изскочи, братлета мои.
И тъй, изсипахме се ний в бездънната зимна ноч, поехме по булевард „Марганита“, после свихме по Бутби авеню, където попаднахме точно на каквото търсехме, маленка закачка за начало на вечерта. Беше един старик трепетлика с даскалски вид, очки на носа, зинал срещу холодния нощен въздух. Носеше книги под мишница и един лайнян чадър и идеше откъм Общинската библиотека, използвана от все по-малко люди в наши дни. Мръкнеше ли се, такива старовремски буржоа не се срещаха по улиците — едно че не хватеше полиция, пък и смелчаги като нас се навъртаха наоколо, та тоя учен человек единствен гуляеше по авенюто. Приближихме се ние към него съвсем учтиво и аз го заговорих:
— Извините, братко.
Той смотреше малко испугано, като ни видя така четиримата да го заобикаляме, но ние бяхме кротки, вежливи и засмени, та отвърна:
— Да? Какво има? — с много висок даскалски голос, като се опитваше да ни покаже, че не е бъзлив.
Продължих:
— Виждам, че носите книги под мишница, братко. Такова рядко удоволствие е в тия времена да попаднеш на някого, който още читае.
— О? — рече той съвсем разтреперан. — Така ли? Разбирам. — И все местеше поглед от един на друг от четирима ни, като се усети, че се намира в центъра на засмян и вежлив квадрат.
— Така е — казах. — Много би ми било интересно, братко, ако любезно ми позволите да видя какви книги носите под мищница. От всичко на тоя свят най обичам хорошата чиста книга.
— Чиста ли? — мрънка той. — Чиста, да.
Тогава Пит грабна ония три книги от него и набързо ни ги раздаде. Но нали бяха само три, каждий получи по една да разсмотря с изключение на Дим. Моята беше „Основи на кристалографията“ и като я отворих, рекох: „Отлично! Първокласна работа!“, продължавайки да разлиствам страниците. После възкликнах с потрес в голоса:
— Ау, какво има тук? Каква е таз грязна дума? Покраснявам само като я гледам. Разочаровате ме, братко, истина ви казвам.
— Ама… — започна той, — ама…
— Виж ти — обади се Георгий, — ето на това му викам аз истинска грязнотия. Тука има една дума, дето започва с „п“ и още една с „х“. — Неговата книга беше озаглавена „Чудото на снежинките“.
— Охо! — извика Смотания Дим, като надничаше над рамото на Пит и, както винаги, прекали: — Тук пише какво й направил той, а има и снимка и всьо. Че вие сте били просто един вманиачен стар мръсник!
— Човек на вашата возрост, братко — осъдих го аз и започнах да късам книгата, която держах. Другите ме последваха, а Дим и Пит раздърпаха „Системата на ромбоедъра“. Старият даскал взе да кричи:
— Но те не са мои, общинска собственост са! Това е чист произвол и вандализъм. — Или нещо подобное.
И се опита като че да си измъкне книгите от нас, което беше направо трогателно.
— Заслужавате да ви бъде даден хороший урок братко — рекох аз. — Да, да, заслужавате.
Тая книга за кристалите в руките ми беше много здраво подвързана и трудно се късаше на парчета, защото беше от ония времена, когато нещата са се делали трайни, но успях да съдера страниците и щом ги смачквах в ръце, мятах ги като истински снежинки, макар и огромнейши, по кричащия старик. Другите, разумеется, ме последваха, а Дим само танцуваше наоколо като шут, какъвто си беше.
— На ти, на ти едни снежинки, дърт читател на мръсотии и гряз! — говореше Пит.
— Сега ще видиш, ти, гаден старик — казах аз и започнахме да се задяваме с него. Пит му хвана руките, а Георгий му разчекна рота, за да измъкне Дим фалшивите му зуби, горни и долни. Хвърли ги на паважа и аз се заех да ги тъпча с подметките си, както си знам, макар че, за проклетия, бяха сделани от някаква нова, дяволски твърда пластмаса. Дедикът взе да издава едни гъргорещи звуци — хррру, ххххра, ххрро — та Георгий остави губите му да се затворят и само му отлепи един в беззубата челюст с юмрук, целия в пръстени, от което дъртакът застена и бликна кров, братлета, красива работа. После му свалихме връхните дрехи и го оставихме по жилетка и долги долни гащи (много стари: Дим едва не се пръсна от смях), а Пит му тегли един шут в задника и го пуснахме да си върви. Той позалитна, защото толчокът не беше чак толкова силен, взе да вика „Ох, ох, ох…“, без да понимае вече къде е и какво всъщност става, а ние му се присмивахме, и докато Дим подскачаше наоколо с лайняния му чадър, го преджобихме, ама той нямаше кой знае какво. Намерихме стари писма, някои чак от 1960-а с „Най-скъпа моя“ и други такие чепухи, един ключодържател и стара протекла писалка. Дим заряза танца с чадъра, за да прочете на глас едно от писмата, като да покаже на празната улица, че е грамотен. „Скъпи мой — декламираше той с високия си голос. — Ще мисля за теб, докато те няма и дано не забравяш да се обличаш добре, като излизаш вечер.“ Но се разкикоти с цяло горло — „Хо, хо, хо“ — и посегна уж да се обърше отзад с писмото.