— Так. Върнете се до вратата. Аз се качвам на раменете на Дим. Отварям оная форточка и влизам, друзя. После заключвам дъртата пуйка и отварям на всички ви. Няма проблем. — Исках да им покажа кой е лидерът и кой от нас има идеи. — Ехе — продължих, — виждате ли каква хорошенка каменна козирка има над вратата, тъкмо стъпало за ногите ми.
Те посмотриха и навярно с възхита казаха так так так, кимайки в мрака.
Върнахме се на пръсти до входа. Дим беше най-набитият и силен малчик между нас, а Пит и Георгий ме вдигнаха на щироките му мужествени плечи. По това време благодарение на световната передача по тъпата телевизия и най-вече заради страха на людите вечером по липса на ченгета улиците бяха мъртви. От плечите на Дим увидих, че онзи перваз над вратата е тъкмо за моя номер подметки. Изправих се на колене, братлета, и готово. Окното, както очаквах, беше залостено, но аз измъкнах бритвата си и праснах стъклото с костената й дръжка. През цялото време моите друзя долу дишаха тежко. Промуших рука през процепа и избутах долната половина на окното леко като перушинка нагоре. И се плъзнах вътре като във вана. А моето стадо долу зяпаше с отворени ротове, да им се не види.
Наоколо мрак и накъдето да се обърнеш, кровати, долапи и тяжоли столове, камари ящики и книги, но аз закрачих мужествено към вратата, щом видях луч светлина в процепа под нея. Вратата се отвори скррррц и ето ме сред прашен коридор с още много други двери. Какво прахосничество, братлета, комнатите имам предвид, само за някаква си дърта кокона и нейните питомци, но може би мачките и мачоците имаха даже отделни спални и се хранеха със сметана и рибешки глави като крале и принцеси. Чувах приглушения голос на старухата внизу: „Така, така, точно така“, но сигурно дърдореше на мяучещите твари, които хотяха — мяу мяу — още молоко. Увидих стълби надолу и реших да покажа на ония фукльовци и негодници, моите друзя, че струвам колкото тримата вместе и ешчо отгоре. Всичко щях да свърша сам-саменичък. Щях да сделам ултравиоленция върху дъртата пуйка и мачоците й, если нада, потом щях да награбя с цели шепи разни дорогие вещи, каквито ми се виждаха наоколо, и с две-три дансови стъпки до входната врата щях да откроя и да посипя като душ злато и сребро върху ждащите друзя. Да ги науча какво значи лидер.
Та спуснах се аз, надолу, кротко и безшумно, разсматривайки какви ли не грязни картини от едно време по стените край лестницата — девочки с дълги волоси и високи яки, някакви поляни с деревя и лошади и оня божи человек, гол-голеничък, увиснал на кръста. Наоколо смърдеше на кошки, котешка риба и застоял прах в тая къща, толкова различна от жилищните блокове. Като стигнах внизу, видях светлината в голямата комната, където тя сипваше молоко на котаците и кошките. Видях как тия толсти охранени зверюги обикалят насам-натам, махайки хвостове, и се чешат о ръба на вратата. Върху един голям деревян сандък в темния коридор заметих красива маленка статуя, осветена от лампата в стаята, и си я свих за себе си, щото беше тонка молодая девочка, застанала на една нога с протегнати руки и си личеше, че е от сребро. С нея влязох в осветената комната и рекох:
— Здрасти-здрасти. Я да се видим на светло. Че краткият ни разговор през процепа не беше, так сказат, удовлетворителен. Правичката си кажи, нали, воняща дърта краво.
Попримигнах на светлината на комнатата на оная дъртофелница. Пълно беше с котаци и кошки, лазещи насам-натам по килима, а около тях из воздуха хвърчаха космалаци и всите тлъсти зверюги бяха различни по форма и цвят: черни, бели, тютюневи, рижави, сиви и на всякакви возрасти, тъй че имаше и палави котенца, и болшие кошки и лигави стари котараци, очен проклети. Баришнята им, дъртата кокона, ме погледна свирепо като мужчина и спроси:
— Как си влязъл? Не се приближавай, малък злодей, за да не те ударя.
Здравата ме напуши смях, като скивах, че държи в руката си с изпъкнали вени скапан дървен бастун, който вдигна заплашително към мен. Като й се озъбих едно хубаво, приступих към нея, без да спеша, но по пътя си увидих на един шкаф хорошая маленка вещ, най-хорошата, която малчик, падащ си по музиката като мен, може изобщо да се надява да скива със собствените си глази, защото това бе головата върху плечите на самия Лудвиг Ван, бюст му казват, направен от камък, с дълги каменни волоси, слепи глаза и широк развян галстук. Немедлено се запътих да го свия с думите: „Колко е хорошо, само за мен“, но като приступих с разширени и приковани глази и с протегната алчна рука, не заметих паничките с молоко на пода, препънах се в една от тях и едва не потерях равновесие. „Ъх!“, казах аз в опит да се закрепя, но дъртата пуйка се бе приближила изотзад очен ловко и бъйстро за възрастта си и взе да ме налага на на на по головата с тояжката си. Озовах се на руки и ноги, опитвайки се да се надигна, и рекох: