Но след това всичките се изредиха да ме подмятат един на друг като скапана кървава пачавра, братлета, и ме ръгаха с кулаци по топките и по рота, и по корема и ме налагаха с ритиици, тъй че накрая нямаше как да не повърна на пода и дотолкова обезумях, че дори занареждах: „Съжалявам, братлета, не биваше да го правя, Съжалявам съжалявам съжалявам.“ Но те ми дадоха стари газети и ме накараха да го изтрия, а после да го мина и с трици… Тогава ми казаха, почти като стари друзя, да седна, за да си поговорим спокойно. И ето, влезе опекунът Делтойд да направи една визита, понеже кабинетът му беше в същата сграда, и устал и грязен на вид, рече:
— Случи се, значи, да, Алекс? Така си и мислех. Боже боже боже, ето на. — И като се обърна към милицаите, каза им: „Добър вечер, инспекторе, добър вечер, сержант. Здрасти на всички. Е, аз бях дотук. Боже боже, това момче здравата е закъсало. Я го вижте на какво прилича.“
— Насилието ражда насилие — отвърна главният милицай с ангелския голос. — Съпротивлявал се е срещу органите на закона.
— Аз бях дотук повтори опекунът Делтойд. Той ме погледна с такива холодни глази, като да бях се превърнал във вещ, а не в окървавен и очен устал человек. — Предполагам, че утре ще трябва да се явя в съда.
— Не бях аз виновен, братко, сър — казах маленко сълзливо. — Застъпете се за мен, сър, защото не съм чак толкова лош. Подведоха ме другите с предателство.
— Я виж, запя като канарче — каза главното ченге с насмешка. — Взе да хленчи на друг глас, да му се не надяваш.
— Знам си работата — каза опекунът Делтойд. — Утре ще отида да говоря, не бой се.
— Ако ви се ще да му фраснете един в ребрата, сър, не се притеснявайте от нас — предложи главният милицай. — Ние дори ще го държим да не мърда. Сигурно е поредното ви голямо разочарование.
Тогда опекунът Делтойд сдела нещо, което не ожидах от человек като него, дето трябва да превръща нас, хулиганите, в истински хороши малчики, особено при толкова много ченгета вокруг. Приближи се и плю. Плю. Плю право в лицето ми, а потом отри мократа си наплюнчена рот с опакото на руката. И аз триех ли, триех наплютото си лице с окървавената си таштуха и повтарях:
— Благодаря ви, сър, благодаря ви много, сър, много мило от ваша страна, сър, благодаря ви.
Потом опекунът Делтойд си излезе, без да каже дума. А милицаите седнаха да пишат ония предълги показания, дето после трябва да подпиша. И аз си помислих: „В пъкъла да горите всичките и ако копелета като вас са на страната на Доброто, тогава доволен съм, че се числя към другия лагер.“
— Добре тогда — рекох им, — грязни копелета, вонящи пачаври. Пишете, пишете всьо. Няма да ви пълзя по корем, мерзки типове. Откъде искате да начинаете, грязни смрадливи звери? От последното изправително ли? Хорошо, хорошо, слушайте тепер.
И им издрънках всичко, а милицаят стенограф, тих и испуган человек, съвсем не настоящо ченге, изписваше страница след страница след страница. Издадох и за ултраволенциите, и за крастинга, и за дратсинга, за пустото шибане и за всичко останало, чак до историята от тая ноч с богатата стара обезяна и мяукащите котаци и кошки. Като се постарах да натопя до шиите и така наречените си друзя. Като свърших, милицаят-стенограф чак беше прибледнял, завалията. Главният му каза:
— Върви да изпиеш един чай, а после вземи да напечаташ цялата тая тиня и кал в три екземпляра, ама си запуши носа с една щипка за пране. После ще го дадем на нашия хубавец тук да го подпише. А теб — обърна се той към мен — ще те отведат сега в апартамента за младоженци с течаща вода и какви ли не удобства. — И със същия устал голос подкани двамата най-големи грубияни: — Хайде, махайте го.