С ритници, толчоци и заплахи ме закараха до килиите, където ме натикаха с още десетина-дванайсет заключони, повечето пияни. Между тях имаше ужасяващи человешки аномалии, един с изяден нос и отворен рот като голяма черна дупка, друг лежеше на пода и хъркаше, а от рота му постоянно се стичаха лиги, а трети като да беше си свършил работата в брюките. Имаше и двама с обратна резба, които тутже ми хвърлиха око и единият се метна на спината ми, та здравата се сбихме, а от вонята му на метил и евтин парфюм отново ми се доповръща, само че коремът ми беше вече празен, братлета. Тогава другият взе да ми пуска ръце, а после двамата се сбиха, като се зъбеха помежду си, тъй като каждий хочеше да докопа моята плот. Шумът стана очен силен, та приехаха двама милицаи и ги разтърваха с палки, и тия двамата седнаха кротко и впериха поглед в пространството, а по лицото на единия се стичаше кап кап кап алена кров. В килията имаше и нарове, ама бяха заняти. Качих се на горния ред, защото бяха по четирима на ред, а там хъркаше един дърт пияница, изсипан навярно от милицаите. Все едно, аз го изсипах опят долу, потому що не беше чак толкова тежък, и той се стовари върху един толстий пиян человек на пода, та и двамата се събудиха и взеха да крйчат и да се маризят много трогателно. Аз пък си легнах на вонящия кроват, братлета, и преминах в сон, устал, изтощен и ранен. Не беше дори и сон, а пренасяне в един друг, по-добър мир. И в този лучший мир, братлета, се озовах след болшое поле, пълно с цветя и деревя, а една коза с человещко лице свиреше на флейта. Тогава изгря като слънце самият Лудвиг Ван с буреносен лик и галстук и с буйни развети волоси и услъйших Деветата, последна част, но със слова так объркани, като че знаеха как трябва да са насън.
Но мелодията беше вярна, както загрях, щом ме събудиха след две минути или десет, или след два часа, или след цели дни и години, понеже часовникът ми беше украден. Един милицай, като че на цели мили далеч, там, внизу, ме мушкаше с долга пръчка с острие на върха, говорейки:
— Събуди се, красавецо. Събуди се да скиваш какво те чака.
— Защо? Кой? Къде? Какво има? — А „Одата на радостта“ от Деветата звучеше в головата ми сказочно хорошо.
— Сега ще разбереш — каза милицаят… — Хубави новини те очакват, синко.
И така, спустих се с мька долу, цял скован и везде с болки, но още неразбуден совсем, а ченгето, което вонеше на бръйнза и лук, ме избута от грязната хъркаща килия и после по коридора, докато в мен през цялото време кънтеше старата песен „Радост, ти сплотяваш в порив чуден…“. Наконец стигнахме до една очен спретната кантора с пишещи машини и цветя по бюрата, а на главното бюро седеше главният милицай и смотреше очен сериозно, приковал холодни глаза върху сънливото ми лицо.
— Тъй тъй тъй. Какво има, брате? Какво става в тая файнска светла като ден ноч?
А той ответи:
— Давам, ти точно десет секунди да изтриеш от лицето си тая глупашка усмивка. После искам да ме слушаш.
— Е, какво? — спросих захилен — Не сте ли доволни, дето ме пребихте почти до смерт и ме наплюхте, и ме накарахте да признавам преступления часове наред, а после ме захвърлихте сред сумашедши и вонящи, и сбъркани в оная грязна килия? Нови изтезания ли сте ми измислили, копелета?
— Това изтезание си е лично твое — ответи той сериозен. — И дано Бог направи така, че да се изтезаваш до полуда.
И тогава, преди още да ми скаже, аз вече знаех какво е. В някоя от градските болници старата обезяна с котовете и кошките бе отлетяла към един по-хубав свят. Трябва да съм я халосал малко по-силничко. Добре де, това беше всичко. Мислех си за всички ония котове и кошки, които мяучат за молоко, а няма кой да им го даде, защото я няма оная стара риба, баришнята им. Това е то. Стигнах и дотам. А бях едва петнайсетгодишен.
ВТОРА ЧАСТ
1
— Сега накъде, а?
Подхващам наново и тук се начинае най-сълзливата и почти трагична част от историята, братя мои и единствени приятели, която се развива в Дупката (съкратено от Държавно управление на каторгите) номер 84 F. Едва ли ще ви се захоти да слушате целия грязен и ужасен разказ за шока, който накара тато да размахва изподрани и окървавени юмруци срещу несправедливия Бог в Рая, а мама да изкриви рот в оууууу ОУУУУУУ Оууууу от майчина скръб, след като единственият й син, рожба от утробата й, бе разочаровал всички так хорошо. После за онзи стар и много нахмурен съдия-следовател, който говореше тежки слова за вашия приятел и смирен разказвач след всичката кал и грязни хули, изплюти от опекуна Делтойд и ченгетата, Бог да ги порази. И за връщането ми в гадната каталажка сред вонящи извратени типове и преступници. А след това за процеса в съда със съдии и съдебни заседатели и едни такива очен, очен тежки слова, изречени по очен тържествен начин, после „Виноват“ и майка ми буууухуууухууу, щом изрекоха „Четиринайсет години“, братлета. И вот здес бях сега, две години от деня, в който ме тикнаха и заключиха в Дупка 84 F, одет по последна дума на пандизката мода, което означава гащиризон с бозов цвят и номер, пришит на грудите току над цъкалото, и втори на гърба, тъй че и на идване и на връщане бях все 6655321, а не вашето приятелче Алекс.