— Оставете го на мен.Хайде, дайте ми го, братлета. Евреинът отвърна:
— Йес, йес, момче, пада ти се по право. Наложи го хорошенко, Алекс.
И всички стояха наоколо, докато маризех преступника в мрака. Блъсках му кулаци, удрях му шутове със сапогите си, а като го бутнах странично, той се срина на пода. Потом му забих един ритник в головата, той каза само оооох и отхърка като заснул.
— Достатъчно — сказа Доктора. — Мисля, че за днес урокът му стига. — И присви глаза да увиди по-хорошенко рухналия и претрепан человек на пода. — Нека сега да сънува как за в бъдеще става по-сговорчив молодец.
Тогава всички се подняхме по наровете, много устали вече. И аз сънувах, братлета, че съм в един очен болшой оркестър, от стотици и стотици музиканти, а диригентът му е нещо между Лудвиг Ван и Г.Ф.Хендел, очен глух, сляп и изнемощял. Аз бях между духовите инструменти, но свирех на един розово-бял фагот, направен от плът, която излизаше от моята, Точно от средата на корема, и като духнах в него, се разхохотах, защото гъделичкаше, а Лудвиг Ван Хендел обезумя от гняв. Той се приближи до лицото ми и изкрича силно в ухото ми, при което аз се събудих изпотен. Силният шум, разумеется, беше звънецът на тюрмата дзърррр дзърррр дзърррр. Беше зимна утрин, глазите ми бяха очен гурелясали и когато ги отлепих, засмъдяха ме от електрическата светлина, блеснала по цялата зверилница. Погледнах надолу и увидих новия преступник да дежи на пода, цял в кров и синини и все още не на себе си. Тогава си спомних за прошлата вечер и ме напуши смях.
Но като се надигнах от нара и го потропах с босия си ног, усетих го леден и вдървен, та отидох до нара на Доктора и го разтресох, потому що той очен трудно се будеше сутрин. Етот раз обаче скочи бъйстро, също и останалите, освен… Стената, който спеше като заклан.
— Много жалко — сказа Доктора. — Сърдечен удар трябва да е. — И добави, като ни огледа: — Не биваше така да се нахвърляте върху него. Крайно неразумно.
— Какви ги дрънкаш, Док — каза Джоджон, — и ти не чакаше да те подканят. Малко ли юмруци му заби?
Тогава Жид се обърна към мен:
— Ти като че най-много се беше разпенил, Алекс. Оня последен ритник май беше доста гаден.
Взех да се нервирам от това и сказах:
— Кой пръв започна, а? Аз се намесих чак накрая, не помните ли? — И като посочих Джоджон, заявих: — Ти даде знак. — Стената хъркаше яко, та добавих: — Я събудете оная грязна сволоч! Той го маризеше в зубите, докато Жид го държеше до решетките.
Тогава Доктора отсъди:
— Никой не може да отрече, че се е поизпробвал над човека, колкото да му даде добър урок, тъй да се каже, но явно е, че ти, мило момче, с цялата необузданост и, бих казал, безогледност на младостта, си му нанесъл смъртния удар. Колко жалко.
— Предатели! — викнах им. — Предатели и лъжци! — защото виждах, че всичко се повтаря, като две години тому назад, когато тъй наречените ми друзя ме оставиха в лапите на кримпатрулите. Ясно ми беше, че на тая земля не можеш да вярваш на никого. Тогда Джоджон отиде да събуди Стената и Стената беше готов да се закълне, че най-подлите толчоци и грубости са били нанесени от вашия смирен разказвач. А когато цъфнаха часовоите и шефът им, че и Директорът, всичките ми съкилийници се надкричаха да разправят врели-некипели и измишльотини какво съм бил сделал, за да убия етот ненужен обратен тип, чието окървавено туловище лежеше като мешок на пода.
Очен особъй ден беше, братлета. Изнесоха мъртвото тяло и всички ние из цялата каталажка трябваше да стоим заключени до втори приказ, без да ни раздадат нито пишча, нито стакан горещ чай. Седяхме си ей така, а надзирателите и часовоите толко шагаеха нагоре-надолу по коридора, като изкричаваха от време на време: „Млъквай“ или „Затвори си плювалника“, щом чуеха дори и шепот от някоя килия. Към единайсет часа всичко живо замръзна и се разтрепера и като че засмърдя на шубе от килиите, а потом увидихме Директора и Главния шеф заедно с няколко болшие очен важни человеци, които кричаха бъйстро, увлечени в разговор като сумашедши. Като стигнаха до конеца на коридора, чу се, че се връщат, тоя път по-медлено, а Директорът, очен потен, мазен, русоляв человек, толко повтаряше: „Но, сър…“, „Добре, как да постъпим, сър?“, и тъй нататък. Тогда цялата им толпа спря пред нашата килия и Главният часовой отвори. Веднага си личеше кой е най-важната клечка — очен висок, със сини глази и с очен хорошие платя, по-готин костюм не съм скивал, братлета, последна дума на модата. Той толко посмотри през нас, горките заключони, и каза с очен файнски, много образован голос: