— Хватит — намесих се аз. — Стига толкова, братлета.
В брюките на старичока имаше съвсем малко сухо, не повече от три гроша, и ние решихме да подложим на разпръскване пикливите търкълца, които бяха като просо в сравнение с мангизите вече в кармана ни. Потом стъпкахме чадъра, съдрахме платята му и ги предадохме на вятъра, братлета, с което приключихме с древния даскал. Не че сделахме кой знае колко, знам, но вечерта едва започваше и нямаше защо да бързаме. Ония ножчета в молокото боцкаха вече очен хорошо.
Следващата ни работа бе самарянският номер, за да се пооблекчим от мангизите и да има защо да оберем някой магазин, пък и алиби щяхме да си купим овреме. И така, влязохме в „Нюйоркския херцог“ на Еймис Авеню, където, разумеется, се свили на топло три-четири бабушки и си пият кофе със сметана от социалните помощи. Етот раз бяхме хороши малчишки, засмяхме се и припяхме по една благословия на всяка, само че ония ми ти старухи като се стреснаха, като им задрожаха костеливите руки с изпъкнали вени около стаканите, та чак помията се разплиска върху масата. „Оставете ни, момчета — вика едната от тях с хилядагодишно лицо като географска карта, — ние сме бедни старици.“ Но ние толко се зъбехме наляво и надясно, седнахме, позвънихме за официанта и зачакахме да дойде. Щом той пристигна, нервен един такъв, като бършеше руки в грязната си престилка, поръчахме си четири ветерана — ветеран е ром, смесен с черешов ликьор, очен популярний дринк по онова време, който някои предпочитаха с малко лимонов сок, по канадски. Тогава казах на официанта:
— Дай на ония клети бабушки там нещо да се накормят. По един голям шотландец на всички и по още нещо за вкъщи. — И изсипах целия си карман с денги на масата. Другите трима сделаха същото, братлета мои. Донесоха по едно днойно огнено злато за пъзливите старухи и те не знаеха нито какво да сделат, нито какво да скажат. Една от тях изломоти „Благодаря, момчета“, но личеше, че очакват да ги сполети мръсен номер. Раздадоха им обаче и по една бутилка Генералски коняк за у дома, а аз оставих мангизи да им доставят на другата сутрин по една дузина кафета със сметана по къщите, стига тия бабки да си дадат адресите. После с останалите мангизи взехме, че изкупихме, братлета, всичките банички, блиночки, понички, кифлички и шоколади, каквито имаше, и пак ги дадохме на старухите. Казахме им: „Извинете за минутка“ и докато старите птици още повтаряха „Благодарим, момчета“ и „Бог да ви благослови, момчета“, излязохме вон без пукната пара в карманите си.
— Колко ли е готино да си добрий человек — рече Пит. Личеше си, че на тъпия Дим му е като дим цялата работа, но не се обади от страх да не го нарекат глупчо и ничево непонявший. И така, завихме по Атли Авеню, където още имаше един отворен магазин за бонбони и канцери. Не ги бяхме закачали от три месеца и изобщо целият квартал беше совершено спокойний, тъй че въоръжените милицаи или кримпатрули не се навъртаха твърде наоколо, а се подвизаваха главно на север от реката тия дни. Надянахме си маските — новотия, страхотни, файнска изработка; представляваха лица на исторически личности (казват ти всяко име, като си я купуваш): мойта беше Дизраели, на Пит — Елвис Пресли, на Георгий — Хенри Осми, а на Смотания Дим — някакъв си поет Пърси Би Шишели; идеални маски, с волоси и всьо, пък и от някаква материя, дето като си свършиш работата, можеш да я навиеш и да я пъхнеш в сапога си. И тъй, влязохме тримата. Пит остана вон на пост, макар че за какво ли имаше да се тревожим. Щом нахлухме в магазина, насочихме се право към Слаус, управителя, едро толсто мъжище, подпухнало от портвайн, което щом поня какво става, хукна право към телефона и вероятно добре смазаното си ружьо, заредено с шест мръсни патрона. Дим се метна зад тезгяха, бърз като зверче, и взе да ни замеря с кутии канцери, а потом се подаде от една голяма дупка заедно с някаква зоза, белнала зуби срещу клиентите и увесила груд, за да рекламира нова марка канцери. Да бяхте видели, братлета, как една огромна топка се търкаляше там вътре в магазина зад занавеса — не топка, ами нашият Дим и Слаус, вкопчени в смертелна схватка! Да бяхте чули само как пъшкаха, хъркаха и се ритаха зад пердето, а разни неща се събаряха отгоре им и те псуваха ли, псуваха и после стъклото — прас прас прас! Мама Слаус, супругата, направо се вледени зад щанда. Личеше си, че ей сега ще изкричи „Убийство!“, ако я оставим, поетому аз начаса се озовах зад щанда, грабнах я, а тя беше ужасна буца, цялата вонеше на духи, и грудите й изскочиха като бомби. Запуших с рука рота й да не пищи за второто пришествие по четирите посоки на света, но женището ме ухапа свирепо като копой, та захванах аз да крича, след което и тя нададе вой за милицаите. Наложи се тогда да я хласна яко с една от тежестите на кантара и да добавя един удар с лоста за отваряне на каси, та кровта й бликна като едното нищо. Повалихме я на пода и съдрахме одеждите й за разкош, като лекичко я подритвахме да спре да стене, а като я гледах, просната с оголени груди, поколебах се дали да не… но реших да оставя за позже вечером. После се ометохме, като здравата се наплячкосахме тая ноч, та се паднаха по няколко пакета канцери от най-високо качество на глава, и си отидохме по живо по здраво, братлета.