— Филми ли? — спросих. Не можех да повярвам на ушите си, братлета, както се сещате. — Искате да кажете, че все едно съм на кино?
— Те са по-особени филми. Дори много особени. Първата прожекция ще бъде днес следобед. Да, да — продължи той, като се изправи, понеже беше наведен над мен, — ти изглеждаш съвсем здраво момче. Малко недохранено може би. Сигурно е от затворническата храна. Облечи си сега пижамата. След всяко ядене — продължи той, сядайки на ръба на кровата, ще ти слагаме една инжекция в ръката. За твое добро.
Почувствувах се очен признателен на този добър д-р Бранъм.
— Витамини ли, сър?
— Нещо такова — каза той, усмихвайки се хорошенко и любезно. — Само по едно боцване в ръката след всяко хранене.
И си излезе. Аз се опънах на кровата, като си мислех, че съм в самия рай, и се зачетох в някои от списанията, които ми бяха дали: „Световен спорт“, „Кино“, „Голова“. После се отпуснах, затворих глази и си представих колко хорошенко ще бъде, като изляза отново навън, Алекс на някоя хубава лека службица за през деня, потому що вече съм очен стар за училището-мъчилище, а потом с нова бандичка за през нощта, и първата ми работа ще бъде да пипна Дим и Пит, ако още на са ги пипнали ченгетата. Само че етот раз очен ще внимавам да не им падна в ръчичките. Щом ми дават хората ешчо один шанс, макар да съм убиец и какво ли не още, няма да е честно, ако пак им се натреса, след като са си дали такъв труд да ми прожектират филми, които ще ме направят хороший малчик. И здравата се посмях на наивността на всички, та се превивах от смях, когато ми донесоха обяда на поднос. Человекът с таблата, тоже самой, дето ме вкара в маленката спалня, щом приехах, каза:
— Колко е хубаво да видиш, че някой е щастлив. Много вкусна пишча бяха поднесли, братлета: две-три ломчики горещ ростбиф с картофено пюре и овощи, потом морожено и стакан хорош топъл чай. Оставили бяха и един канцер с една единствена кибритена клечка. Това се казва лайф, братлета. Потом, около половин час позже, когато вече почти заспивах, влезе една милосердна сестра, хорошенка девочка със страхотни груди (каквито не бях виждал от два года), носейки спринцовка на табличка.
— А, витаминчета, а? — казах аз и взех да й викам тц тц тц брей, но тя не ми обърна внимание. Само заби иглата в лявата ми рука и псссс вкара витамина. Потом си излезе, като чаткаше с високите токове на ногите си. Тогда влезе человекът с бялата манта, който трябва да беше милосерден брат, бутайки инвалидна количка. Останах маленко изненадан да увидя такая вещ.
— Почему е това, братле? Мога да използувам собствените си ноги за вървене, кудато и да е. Но той возрази:
— По-добре е аз да те возя.
И наистина, братлета, когда се смъкнах от кровата, усетих се маленко немощен. Сигурно от недохранването, както каза д-р Бранъм, с оная отвратна пишча в Дупката. Но витамините в инжекцията ще ме оправят. Сто процента е сигурно, помислих си.
4
Там, където ме закараха с инвалидната количка, братлета, не приличаше на никакво кино, дето съм ги скивал до сих пор. Истина е, че едната стена бе цялата покрита със сребрист екран, а отсрещната стена имаше четвъртити дупки за прожекторите и навсякъде из комнатата се увиждаха стереоколони. Но пред дясната от другите две страни имаше цял шкаф с какви ли не уреди, а в центъра на пода пред екрана стоеше нещо като зъболекарски стол с дълги жици, проточени от него, та трябваше да изпълзя от количката, за да седна там с маленко помощ от друг мужчина в бяла манта. Тогава заметих, че под дупките за прожекторите всичко беше като заледено стъкло, и ми се стори, че увидих да мърдат сенки на люди и услъйшах някой да кашля бух бух бух. Но потом усещах сам колко съм станал слаб и го отдадох на смяната на затворническата пишча към новата богата пишча и на витамините, дето ми ги инжектираха.
— Така — каза тоя, дето буташе колияката, — сега ще те оставим. Прожекцията ще, започне, щом пристигне доктор Бродски. Приятно гледане.
В интерес на истината, братлета, хич не ми беше до кино тоя следобед. Просто нямах настроение. Много повече ми се щеше да му ударя един сон на кровата, сладко-сладко и сам-саменичък. Очен отпаднал се чувствувах.
Но ето че един в бяла манта взе че,ми завърза головата за облегалката, като през цялото време си тананикаше някаква отвратна поппесньовка.
— Това пък защо е? — спросих аз.
А человекът спря за миг да пее и ми каза, че била, за да ми дьржи головата неподвижна, та да съм смотрел в екрана.
— Ама аз ИСКАМ да гледам в екрана. Довели са ме тук да гледам филми и ще ги гледам, дявол да го вземе.