На тия думи другият белодрешко (бяха общо трима, едната девочка, която седеше до машинарийките и се бъзикаше с копчетата) се поразхохоти немножко.
— Не Се знае — каза ми. — Никой не може да каже. Остави на нас. Така е по-добре.
И тогда увидих, че ми завязват руките към перилата на стода, а ногите ми всьо равно залепват на стъпенките. Стори ми се сумашедша тая работа, но ги оставих да правят каквото хочат. Щом ще ставам свободен малчик след две седмици, готов съм на какво ли не междувременно, братлета. Едно нещо обаче не ми се понрави и то бе, когато ми сложиха някакви щипки на лоба и защипаха горните ми клепачи толкова нагоре, че не можех да закроя глаза колкото и да се мъчех. Опитах да се пошегувам:
— Филмът ще трябва да е страхотен, щом толкова държите да го гледам.
И един от белодрешковците ми рече тоже с кикот:
— Точно така, страхотен е, приятелю. Истински филм на ужасите.
Тогда ми нахлупиха някакво кепе, от което стърчаха безброй жици, а на корема ми залепиха нещо като пиявица, ама мека, и още една на грудите над неуморното ми цъкало и от тях тоже излизаха жици. После се чу шум от отваряне на двер и се позна, че е входил някой много важен человек, по това как всички подчеловеци с бели манти замръзнаха по местата си. И тогда увидих тоя доктор Бродски. Беще маленки человек, шишкав, с кудрява коса по цялата голова, а на тумбестия си нос носеше очен дебели очки. Заметих, че има страхотен костюм, последна мода, а около него се носеше съвсем лека воня на операционна. С него беше доктор Бранъм, цял ухилен, като да ме окуражи.
— Готово ли е всичко? — попита доктор Бродски с очен глубок голос.
И услъйших гласове да казват Да, да да като че отдалеч някъде, после по-близо и наконец някакво бръмчене, значи включиха разните джаджи. Тогава изгаснаха лампите и вашият смирен разказвач и приятел остана сам-саменичък съвсем испуган в тъмното, без да може да мръдне, нито да закрои глази, нито нищо. И тогда, братлета, киното започна с някаква очен громка въвеждаща музика от уредбата, яростна и дисхармонична. А на екрана се появи образ, но никакие заглавия или имена на изпълнители. Увидих толко една улица, каквато има във всеки город, и беше настояща темна ноч и светеха лампи. Беше хороша професионална пльонка, без отблясъци и петна, каквито сме свикнали да виждаме по ония мръснишки филми по чуждите къщи из крайните квартали. През цялото време музиката трещеше очен зловещо. И тогда се появи един старичок по улицата, ама очен стар, и върху него се бросиха двама малчики, облечени по последна мода тогава (пак тесни брюки, но уже не с галстуки, а с настоящи вратовръзки), и захватиха да се гаврят с него. Услъйшаха се писъците и стоновете му, като настоящи и дори се усещаше тежкото дишане на двамата бъхтащи малчики. Направиха го на пихтия стария человек, маризиха го с юмруци, рваха му платята, а наконец забиха по несколко раз сапогите си в голото му тяло (которое лежеше покраснело от кров в грязната кал на канавката) и дим да ги няма. Потом се показа в едър план головата на тоя пребит старичок и кръвта му течеше очен красиво червена. Интересно как цветовете на реалния свят изглеждат истински толко когда ги увидиш на екрана.
Докато скивах всьо ето, братлета, взех да усещам, че хич не се чувствувам хорошо, но го отдадох на недохранването и на това, че стомахът ми ешчо не е готов за богатата пишча и витамините, дето ми даваха тук. Но се помъчих да зафоргетя ето и да се концентрирам върху следващия филм, който започна веднага, братлета, без почивка. Тоя път камерата показа една девочка, която първо я чукаше един малчик, потом друг, потом трети и четвърти, а тя кричеше много громко по уредбата, съпровождана от очен трагическа и патетическа музика. Беше като истинско, совсем истинско, макар че, като подумаш, не можеш да си представиш как някой ще се съгласи да му правят всичките тия неща за кино,и ако тия филми ги произвеждат Добрите или Държавата, хич не вярвам, че не са участвали в действията: Така че всьо ето трябва да е очен хитър монтаж, както му викат. Съвсем като наистина. А като се стигна до шестия или седмия малчик да хохоти и да си смъква брюките, а девочката да пищи по уредбата като сумашедша, взе да ми се повдига. Болеше ме навсякъде и хем ми идеше да повърна, хем не ми идеше, та взех да изпадам в отчаяние, братлета, вързан так неподвижно към проклетия стол. Като свърши тоя филм, услъйшах голоса на оня доктор Бродски от масата с уреди да разправя:
— Реакция двайсет и пет? Обещаващо, обещаващо.
Тогда преминахме направо към следващия кусочек от филм и етот раз имаше само едно человешко лицо, много бледо лицо, совсем неподвижно, докато му правеха разни грязни вешчи. Потях се уже от болка в целия корем и от страхотна жажда и от онова туп туп туп, в головата ми, та май ако можех да не гледам изобщо тоя филм, нямаше да ми е толкова гадно. Но не можех да затворя глаза, а дори да се опитах да извъртя очните си кълба, пак не можех да се измъкна от обсега на екрана. Так что трябваше да продължавам да скивам какво се делаеше и да услъйшам нечеловеческите писъци на това лицо. Знаех, че не може да е наистина, но това не помагаше. Гърчех се, но не можех да повърна, докато смотрех първо как една бритва реже окото, потом се плъзга надолу по бузата и я прави клъц клъц клъц цялата, а червената кров плисва по обектива на камерата. Потом всички зуби бяха изтръгнати с клещи, а кричането и кървищата бяха страхотни. Тогда услъйших очен доволния голос на доктор Бродски да казва: „Отлично, отлично, отлично.“