Следващото филмче беше с една стара женщина, която имаше магазинче, а една тайфа малчики я пребиха и потом изполомиха магазинчето и го запалиха. Увиждаше се как клетата старуха се мъчи да изпълзи от пламъците, като пищи и кричи, но тъй като с ритниците си малчиките й бяха сломали нога, тя не можеше да се помести. Пламъците свистяха и бучаха около нея, а през тях се увиждаше как агонизиращото й лицо умолява, а потом изчезна в огъня и се разнесе най-громкият и мъчителен от всички мучителни писъци, издадени от человечески голос. Тоя път бях сигурен, че ще повърна, и изкричах:
— Искам да повърна! Моля ви, нека да повърна! Донесете ми леген, за да повърна!
Но доктор Бродски се провикна в ответ:
— Само си въобразяваш. Не се тревожи, Започва следващият филм.
Трябва да беше някаква шутка, защото чух смях в тъмното. Тогава ме накараха да смотря най-ужасния филм за японски изтезания. Беше през войната 1939 — 1945 и приковаваха солдати към дърветата с пирони и зажигаваха под тях огън, а потом им режеха топките и дори показаха как на един войник му отсичат головата с меч и тя се търкаля с рот и глази ешчо като живи, а тялото на войника почти се втурва вперьод и кровта му блика като фонтан от шията, докато наконец падна, а японците шумно се кикотеха. Болките в корема, в головата и жаждата ми бяха станали страхотни и идваха като че ли от екрана. Поетому изкричах:
— Спрете тоя филм! Моля ви, спрете го! Не мога повече.
Тогда голосът на доктор Бродски каза:
— Да го спрем ли? Да спрем искаш, а? Та ние още не сме започнали. — И се разхили високо вместе с другите.
5
Не хочу да ви описвам, братлета, какви други ужасни вешчи бях принуден да гледам през тоя следобед. Мозъците на тия доктори Бродски и Бранъм и на останалите в бели манти, а спомнете си, че между тях имаше и една девочка, дето бъзикаше копчетата и смотреше уредите, трябва да са били по-мръснишки от тези на преступниците в Дупката. Потому що не ми се увиждаше възможно человек да помисли дори да прави филми като тия, дето ме караха да гледам, вързан на тоя стол с насила облещени глази. Можех единствено да им крича очен громко да го спрат, спрат, спрат, та това поне маленко надвишаваше шума от толчоците и гавренето и от музиката, която ги съпровождаше. Можете да си представите как ми олекна след последния филм. Доктор Бродски каза със сънлив и отегчен голос:
— Мисля, че е достатъчно за първия ден, нали, Браньм?
И ето ме пак на светнали лампи, главата ми тупти като болшая машина за болезни, ротът ми сух и грязен отвътре и ми се щеше да повърна всяка пишча, дето някога съм изял, братлета, откакто съм бил отбит от майчината груд.
— Така — каза пак оня Бродски. — Можете да го закарате в леглото. — После ме потупа по плечото и рече: — Добре, добре. Много обещаващо начало — като се хилеше до уши, докато се изнизваше, а доктор Бранъм по петиге му, но доктор Бранъм ми се усмихна очен другарски и със съчувствие, като да нямаше нищо общо с цялата тая работа, ами просто са го принудили, като мен.
Както и да е, освободиха тялото ми от стола и пуснаха клепачите ми, та можех пак да ги отварям и затварям, братлета, с цялата болка и туптене в головата, след което ме отнесоха до количката, а потом до маленката ми спалня, а под-человекът, дето ме возеше, си тананикаше някаква грязна поппесньовка и аз му се озъбих:
— Я да млъкваш!
Но той само ми се ухили и рече:
— Хич да не ти пука, приятел — и запя още по-силно.
Сложиха ме в кровата и още се чувствах болной, та не можех да спя, но скоро начнах да усещам, че може би скоро ще започна да чувствам, как може би скоро ще се почувствам малко по-добре. Тогда ми донесоха хороший топъл чай с много молоко и сахар и като взех да го пия, си казах, че етот ужасен кошмар е минало свършено. Тогда влезе доктор Бранъм, любезен и засмян, и ми каза: