— Е, по моите изчисления би трябвало вече да започваш да се чувстваш по-добре, нали?
— Сър — отвърнах предпазливо. Не смилах съвсем накъде биеше с тия приказки за изчисления, потому що человек сам се грижи да се оправи след болест и няма нищо общо с някакви си там изчисления. Но той седна кротко и дружелюбно на ръба на кровата и ми рече:
— Доктор Бродски е много доволен от теб. Реагираш много положително. Утре, естествено, ще има два сеанса, сутринта и следобед, и предполагам, че до вечерта ще се чувствуваш малко отпаднал. Но трябва да упорствуваме, за да се излекуваме.
— Искате да кажете, че трябва да изгледам…? Че трябва пак да…? 0, не. Ужасно е.
— Разбира се, че е ужасно — усмихна се доктор Бранъм. — Насилието винаги е ужасно нещо. Точно на това те учим сега. Тялото ти го научава.
— Ама… Не разбирам. Не разбирам как така ми се повръща. Никога преди не ми се е повръщало. Напротив, чувствах точно обратното. Искам да кажа, като го правех или го гледах, ставаше ми очен хорошо. Просто не разбирам защо и как и какво…
— Животът е чудно нещо — каза доктор Бранъм с един такой свят голос. — Какво е животът, как е устроен човешкият организъм, кой може да разбере напълно тези чудеса? Доктор Бродски е забележителен човек, разбира се. Онова, което изпитваш ти сега, би трябвало да изпитва всеки нормален здрав човешки организъм пред проявите на силите на злото, пред действието на принципите на разрухата. Сега ти ставаш нормален, ставаш здрав човек.
— Няма да стане тая — отвърнах, — нито пък разбирам всичките тия неща. Вие просто правите така, че да се чувствам много, много болен.
— Сега зле ли ти е? — попита той, все още с другарската улъйбка на лицето. — Пиеш си чая, почиваш си, разговаряш кротко с приятел… Сигурен съм, че се чувстваш добре.
Както го слушах, проверих дали ме боли головата или тялото и дали не ми се повръща, очен предпазливо и внимателно проверих, но действително, братлета, чувствувах се съвсем хорошо и дори исках вече да вечерям.
— Нищо, не разбирам — казах. — Сигурно ми правите нещо, за да ми става зле. И се намръщих от мислене.
— Ти се почувствува зле следобед, защото се оправяш. Когато сме здрави, реагираме на злото със страх и отвращение. Ти просто оздравяваш, и толкова. Утре по това време ще си още по-добре.
Тогда ме потупа по нога и си излезе, а аз се опитах да разгадая цялата работа доколкото мога. Струваше ми се, че от жиците и другите джаджи, залепени на плотта ми, започваше да ми призлява и че цялата тая работа е всъщност мръсен трик. Още си блъсках головата над това и се чудех дали да не откажа да ме връзват към оня стол утре, ами да се поразправя с тях хубавичко, потому що и аз имам права, когато един друг человек дойде при мен. Беше ухилен стар человек и каза, че отговарял за изписаните заключони, и носеше разни бумажки.
— Къде ще отидеш, като излезеш оттук? — попита ме той.
Не бях мислил по тия работи и едва сега взех да загрявам, че скоро щях да съм един добър малчик на свобода, но това ще стане само ако играя по свирката на всички, а не взема да се бия и крича и да оказвам съпротива. И казах:
— О, ще си отида у дома при моите муруци.
— При кого?
— Той не разбираше и дума тийнейджърски, затова обясних:
— При родителите ми у дома в жилищния блок.
— Аха — каза той. — И кога за последен път имаше посещение от родителите си?
— Преди месец — отвърнах — или нещо такова. Сега са шкартирали временно деня за свиждане, потому що один заключон се сдобил с барут, пробутало му го през решетките неговото гадже. Грязен номер сториха на невинните да ги накажат вместе с него. Затова има месец, откакто не са ме посещавали.
— Ясно — каза инспекторът. — А родителите ти уведомени ли са за преместването ти тук и предстоящото ти освобождаване?
Добре звучеше това слово „освобождаване“ а? Ответих:
— Не. — После добавих: — Мисля, че ще е по-добре да ги изненадам. Влиза моя милост през вратата и вика: „Ето ме, върнах се. Пак съм свободен человек.“ Ей, какъв номер, а?
— Добре — каза чиновникът. — Този въпрос е ясен. Поне има къде да живееш. А сега да видим каква работа ще ти намерим.
И ми показа един дълъг списък от работи, които съм можел да захвана, но аз си помислих: "Е, има време за това. Най-напред ще си дам един маленкий холидей. Щом изляза, ще се хвана малко на работа като вор, та да напълня карманите с мангизи, но трябва да съм очен осторожен и да си върша работата сам-саменичък. Не се доверявам уже на такива, дето ти се пишат друзя." Затова му казах на инспектора да остави засега този въпрос, друг път ще си поговорим. Той отвърна так так так и се нагласи да си тръгва.