По-малко от две седмици! О, братлета и приятели, струваше ми се като цяла вечност. Като от началото на света до края му. Да си изкарам четиринайсетте години без помилване в Дупката, щеше да бъде нищо в сравнение с това. Всеки ден все едно и също. Но когда четири дни след този разговор с доктор Бродски и доктор Бранъм дойде девочката със спринцовката, казах й:
— О, тоя път няма да я бъде! — и я толчокнах по руката, та спринцовката направи дрън-дзън на пода.
Беше колкото да увидя какво ще сделат. А то беше да дойдат четирима или петима болшие сволочи в бели манти на под-человеци, за да ме притиснат на кровата и да ме бият с ухилени лица близо до моето, докато милосърдната гълъбица дрънкаше:
— Ах, ти, коварен малък дявол — докато фрасна в руката ми друга спринцовка и избута течността с всичка сила. Потом, съвсем изтощен, ме забутаха пак на колела до оня кинокошмар.
Каждъй ден, братя мои, филмите бяха все едни и същи, толко толчоци, ритници и красная красная кров, дето шуртеше от лица, плът и се плискаше по обектива на камерата. Обикновено бяха ухилени и хохотещи малчики, баровски облечени, или пък японски мъчители или нацисти с ритници и пушки. И с всеки ден все по-силно ми се искаше да умра от гаденето, болезните в головата и в зубите и от страшната ужасна жажда. Докато една сутрин се опитах да направя напук на копелетата, като изтресках тряс тряс головата си в стената, та да се удрям до безсъзнание, но ничево не стана, ами само ми се доповръща, щом увидих насилие като на киното, и тогда се почувствувах изтощен, и ми сложиха инжекцията, и пак ме закараха там на колела.
Една заран, като се събудих и получих закуската с яйца и тоуст, и горещ чай с молоко, си помислих: „Не ще да остава много вече. Краят трябва да е наблизо. Стигнах върха на мъките и не мога да понеса повече.“ И зачаках, братя мои, оназ гълъбица да донесе спринцовката, но тя не дойде. Тогда влезе под-человекът с бялата манта и рече:
— А днес, приятелю, ще те оставим да вървиш.
— Да вървя ли? Къде?
— Където всеки ден — отвърна ми той. — Не гледай така изненадан. Ще вървиш до киното с мен, разбира се. Но няма да те возим с количка.
— Ами — попитах — къде е ужасната сутрешна инжекция? — Защото съвсем се озадачих от това, братлета, след като толкоз държаха да ме блъскат с тоя Людовико, както му викаха. — Няма ли вече да забивате в клетата ми рука онуй гадно…
— Няма вече — ухили се оня человек. — Во веки веков, амин. Сега сам ще правиш всичко, момче. Отиваш сам до стаята на ужасите. Но там все още ще те връзват, за да гледаш. Хайде, тигърчето ми.
И трябваше да надяна туфлите и халата и да тръгна по коридора към прокълнатото кино-мъчилище.
Но етот раз, братлета, бях не само очен зле, но и очен озадачен. Тоже имаше ултравиоленции и человеци с разбити голови и раздрани окървавени женски, кричащи за милост сред тия лични и индивидуални гаври и престъпления. После имаше пак лагери и евреи, и широки сиви чуждестрански улици, пълни с танкове и униформи, и человеци, повалени от картечен огън, което пък е обществената страна на нещата. И този път не можех да обвиня нищо друго, загдето ми се повдига и съм жаден, и всичко ме боли, освен това, което бях принуден да скивам с насила откроени глази, с ноги и тяло, приковани на стола, но без ония жици и други джаджи да стърчат от тялото и головата ми. Значи не друго, а филмите, дето ги гледам, правят това с мен. Освен ако, братлета, тая гадост Людовико не е нещо като ваксинация, та ешчо да плува из моята кров и да повръщам во веки веков, амин, когда увидя такие ултравиоленции. Поетому раззинах рот и начинах бууухууу-ууу-ууу, а сльозите размазаха, каквото трябваше насила да гледам, като благословени стичащи се сребристи капки роса. Но пустите му белодрешковци се спуснаха тутакси с таштухите си да изтрият сълзите ми, казвайки:
— Няма, няма… Варум вайнен, а?
И пак ми стана ясно с немците пред глазите, които толчокеха молещи и хълцащи евреи — старци, женски и малчишки — към едни местечки да ги душат с отровен газ. Бууухууу-уууу-уууу трябваше опят да сделам, а те пристигнаха бъйстро-бъйстро да изтрият сълзите, да не би да пропусна нещо от онова, дето показваха. Ужасен ден беше, страхотен, братя мои и единствени приятели.
Лежах си същата ноч сам-саменичък на кровата след гъстата яхния с овнешко, плодов сладкиш и сладолед и си думаех: „Дявол да го вземе, може и да ми провърви, ако успея да се измъкна оттук.“ Само че нямах оръжие, бритва не ми позволяваха, а през ден преди завтрака идваше един тлъст плешив человек до леглото ми да ме бръсне, докато две копелета в бели манти стояха да скиват дали съм добър безобиден малчик. Ноктите на руките ми бяха изрязани и изпилени съвсем късо, та да не мога да дращя. Но ешчо бях бърз за атака, макар да ме бяха омаломощили, братлета, до сянка от онова, което бях в добрите стари времена. Так что станах от кровата, отидох до заключената врата и взех да удрям хорошо силно с юмруци и да крича: