— Помощ помощ! Лошо ми е! Умирам! Доктор доктор доктор, бързо доктор, моля. О, ще умра, оле-ле! Помощ!
Горлото ми съвсем пресъхна и се продра, преди да дойде някой. Тогда услъйших ноги да се приближават по коридора и некоторой да гълчи и разпознах голоса на человека с бяла манта, който ми беше донесъл пишчата и ме ескортираше до кинозалата. Той изръмжа:
— Какво има? Какво става? Каква подла игричка си замислил?
— О, умирам — стенех аз. — Олеле, жестока болка в корема. Апендицит ще да е. Ооооооооох!
— Ще ти дам аз един апендишит — ръмжеше человекът и за голяма моя радост, братлета, услъйших тракане на ключове. — Само да посмееш, приятелче, моите хора и аз ще те блъскаме и ритаме цяла нощ.
Той отвори маленко вратата и донесе сладкия въздух на обещание за моята свобода. Бях зад вратата, когато я бутна, и го увидих в светлината на коридора как ме търси озадачен. Вдигнах юмруци да го фрасна яко по врата и, кълна ви се, като го увидих в представата си да лежи стенещ или умирающ и усетих как радост запърха в червата ми, гадното чувство се надигна в мен като вълна и изпитах ужасен страх, като че ли ще умра. Довлякох се някак до кровата и гърррр, гъррр, гърррр, а человекът, който не бе в манта, а по халат, ясно увиди какво съм намислил, защото каза:
— Е, да ти е за урок. Човек се учи, докато е жив, както би казал ти. Хайде, приятелче, стани от леглото и ме удари. Искам го, сериозно ти казвам. Фрасни ми един в зубите. О, умирам за един юмрук, моля те. — Но аз, братлета, не можех да сделам ничево друго, освен да лежа по лицо и да вия буууууу буууу хууууу.
— Гад — злобно се изсмя сега человекът. — Боклук.
И ме изправи за яката на пижамата ми, както бях слаб и отпуснат, и като замахна с дясната рука, перна ми един право в лицото.
— Това — каза той — ти е, загдето ме вдигна от леглото, свиня такава. — И отри руки една о друга свишшш свишшшш и си отиде. Щрак щрак направи ключът в ключалката.
И онова, братя мои, от което трябваше да избягам сега в съня, беше ужасното и погрешно чувство, че е по-добре да те ударят, отколкото да удариш. Ако онзи человек беше останал, може би щях да му предложа и другата си буза.
7
Не можах да поверя, братлета, каквото ми казаха. Струваше ми се, че съм бил в това вонящо място почти винаги и че ще остана почти завинаги. Но то си беше две седмици всичко на всичко и сега казаха, че двете седмици почти окончили.
— Утре, приятелче, си вън вън вън вън. — И с показалец направиха знак към свободата.
Но тогда человекът в бялата манта, дето ме толчокеше, но все таки ми носеше табли с пишча и ме водеше на катадневните муки, каза:
— Но все пак ти остава още един голям ден. Това ще бъде денят изпитание — и се разхили злобно.
Очаквах тая сутрин да ида, както обичайно, на кино по пижама, туфли и халат. Но нет. Тая сутрин ми дадоха моята риза, белЬо и вечерните ми платя с хорошенките ми сапоги за ритане, всьо ето хорошо изпрано, изгладено и лъснато. Дадоха ми дори и бритвата-главорезка, дето използувах в хорошото старо время за гаври и бой. Учудено се нахмурих, докато се одевах, но белодрешкото толко се ухили, без да приказва ничево, братя мои.
Заведоха ме любезно на старото место, но там имаше промени. Пред киноекрана бяха спуснати занавеси, а под прожекционните отвори го нямаше заледеното стъкло, вдигнато навярно нагоре или сгънато настрани като щори. Там, откъдето се чуваше само буху буху буху кашлица и се увидеха сенки на люди, тепер имаше истинска публика, а сред нея лица, които познавах. Зърнах Директора на Дупката и божия человек, отчето, както му викахме, и главния часовой, и оня очен важен и хорошо одет человек, министър на вътрешните или на утрешните работи. Останалите ми бяха незнакоми. Там бяха и доктор Бродски и доктор Бранъм, макар и без бели манти, а одети като доктори, които са достатъчно големи, та да искат да са одети по последна мода. Доктор Бранъм си стоеше тихо и кротко, но доктор Бродски разговаряше по един очен учен маниер с насъбраните люди. Като ме увиди да влизам, сказа:
— Аха. А сега, джентълмени, да ви представим самия обект. Както забелязвате, той е здрав и добре хранен. Току-що се е наспал и закусил обилно, без лекарства, без хипноза. Утре, напълно спокойни, ще го върнем отново в света, примерен като колежанин, самата вежливост и отзивчивост. Каква промяна, джентълмени, от непоправимия хулиган, осъден преди близо две години от Държавата на недоходно наказание, което не е оставило у него никакви следи. Дали всъщност не е оставило? Може би не е точно така. Затворът го е научил да се усмихва фалшиво, да потрива лицемерно ръце, да прави раболепна физиономия. Възприел е нови пороци, усъвършенствувайки онези, които е владеел отпреди. Но стига думи, джентълмени. Делата говорят сами за себе си. Действие. Гледайте сега.