— Ама какво тежко и дебело копеле беше тоя — повтаряше си Дим.
Не ми се понрави видът на Дим: изглеждаше грязен и раздърпан като человек, който е водил бой, както си и беше, само че това никога не бива да се познава по вида. Вратовръзката му сякаш някой я беше тъпкал с ноги, маската му се бе изхлузила и по лицето му имаше мръсотия от пода, та го замъкнахме в една уличка и го поспретнахме немножко, като намокрихме носните си таштухи с плюнка да го изтрием. Какво ли не правехме за нашия Дим. Набързо се прибрахме в „Нюйоркския херцог“ и по моя часовник не ще да сме липсвали повече от десет минуточки. Старите бабушки още бяха на кофето със сметана и на шотландското, дето им го купихме. Подвикнахме им:
— Хей, момичета, как е?
— Бог да ви благослови, добри момчета! — запяха те старата песньовка, а ние звъннахме с колокола и той път дойде друг официант, та му заказахме бири с ром, че жажда ни гореше, братлета, и по нещо за бабките. Тогда им казах:
— Не сме излизали оттук, нали? Били сме си тук през цялото време.
А те бързо загряха и ответиха:
— Разбира се, момчета. Все пред очите ни бяхте, Бог да ви поживи. — И пиха.
Не че имаше кой знае какво значение всъщност. Мина към половин час, преди милицаите да се размърдат. Пък и само двама младоци пристигнаха, с розови лица под болшоите си медни каски. Единият заговори:
— Вие тук знаете ли нещо за случката в магазина на Слаус тая вечер?
— Ние ли? — отвърнах невинно. — Че какво е станало?
— Кражба и побой. Двама в болницата. Къде бяхте тая вечер, момчета?
— Не с такъв гаден тон — казах. — И хич не ме е грижа какво намеквате. Доста подозрителна ви е работата, братлета мои.
— Тука си стоят цяла вечер — разкричаха се старухите, — Господ здраве да им дава. Най-добрите момчета са тия. Вежливи и щедри, така да знаете. Все тук си седят, току пред очите ни.
— Само питаме — рече другото полицайче. — Вършим си работата като всички.
Но ни изгледаха много гадно за предупреждение, преди да си излязат. Като обърнаха гръб, изпратихме ги с устна музика: бббрррр. Ако искате да знаете, малко ме разочароваха нещата напоследък. Нямаше вече за какво да се сбиеш. Всичко ставаше лесно като по вода. Нощта обаче едва начинаеше.
2
Щом излязохме от „Нюйоркския херцог“, видяхме пред голямото осветено окно до главния бар един стар пияница, който плетеше язик, да извива мръсните песни на прадедите си и да се уригва от време на време, като да имаше лайнян оркестър във вонящия корем. Ето ти нещо, дето изобщо не понасям. Не мога да гледам как някой мужчина се валя, уригва и гъргори пиян, па на колкото ще да е години, особено ако е старий като тоя: Беше се залепил за стената, дрехите му бяха истински отврат — мръсни и раздърпани, целите в кал, гряз и всьо. Сграбихме го и му хвърлихме един хорошенкий як бой, но той продължаваше да си пее песента: „И ще се върна при мойта любима, мойта любима, ако ти, моя любима, ме напуснеш“. Но щом Дим го фрасна с юмрук несколко раз по фъфлещата рот, той спря да пее и взе да кричи: „Давайте, смажете ме, копелета бъзливи, и без това не ща да живея в тоя гнусен свят.“ Тогава казах на Дим да понамали малко, понеже ме интересуваше иногда да слушам какво приказват такива стари бракми за живота по света. И го попитах: