— Това са подробности — засмя се доктор Бродски. — Не ни интересуват мотивите, нито висшата етика. Целта ни е единствено да намалим престъпността…
— Както и — намеси се оня болшой изтупан Министър — да облекчим безумно претъпканите затвори.
— Виж ти, виж ти — каза някой.
И тогда се начинаха много приказки и спорове, а аз стоях там, братлета, в пълно неведение пред тия неведоми доводи, поетому изкричах:
— Ами аз? Мисли ли някой за мен? Къде съм аз във всичко това? Да не съм някакво животно или куче? — И това ги накара да заприказват още по-шумно, като ми подхвърлят но някое слово. Поетому изкричах още по-силно: — Аз нещо като портокал с механизъм ли трябва да бъда?
Не знам какво ме накара да използувам ети слова, братлета, които дойдоха неприглашени в головата ми. Но кой знае почему, тия человеци млъкнаха за минута-две. Тогда стана один очен стар человек с професорски вид и врат като че цял от жици за захранване на тялото от головата и каза:
— Нямаш основание да негодуваш, момче. Ти си направил вече своя избор и това е само последица от него. Всичко оттук нататък е избрано от теб самия.
Тогда отчето изкрича:
— О, не ми пробутвайте тия!
И увидих как Директорът го посмотри така, като че да му скаже, че няма да стигне толкоз високо в Затворническата религия, колкото се надява. Потом шумните спорове пак започцаха и ги услъйшах да споменават думата „любов“, като отчето най-много кричеше за съвършената любов, дето разпръсвала страховете ни, и други подобни чепухи. Сега заговори доктор Бродски с улъйбка по цялото лицо:
— Доволен съм, джентълмени, че се повдигна въпросьт за любовта. Сега ще видим в действие любов, каквато се смяташе, че е изчезнала още със Средните векове.
И тогда лампите пак угаснаха и светнаха прожекторите, един върху вашия клет страдающ разказвач, а в другия изникна или цъфна най-красивата млада девчонка, каквато цял жизн можете да мечтаете само да увидите, о братлета. Хочу сказат, че имаше страхотни груди, които се виждаха целите, потому що платята й бавно бавно бавно се смъкваше от плечите. И ногите й бяха направо божествени, та като крачеше, чак ти идваше да завиеш от кеф, а лицото й бе мило засмяно, младо и невинно. Дойде до мен със светлината, сякаш обляна от небесна благодат и всякие такива ми ти щуротии, и първото нещо, което просветна в головата ми, бе, че искам да я просна на пода и да я врътна свирепата, но светкавично ме споходи гаденето, като ченге, дебнало зад ъгъла и идващо сега за грязния си арестант. Мирисът на хубав парфюм от нея ми внушаваше, че ми се повдига отвътре, та се наложи сразу да почна да мисля за нея по някакъв друг начин, преди да ме гепи хорошенко цялата бол, жажда и гадене. Поетому изкричах:
— О, най-красива и прелестна девочка, хвърлям сърцето си в твоите ноги да тъпчеш отгоре му. Ако имах роза, щях да ти я дам. Да беше сега земята дъждовна и кална, щеше да имаш моите платя, за да стъпиш на тях и да не грязниш стройните си ноги. — Докато говорех так, братлета, усещах как болезните ми намаляват. — Позволи ми — продължих да крича — да ти се прекланям и да бъда твой помощник и защитник от лошия свят. — После намерих точната дума и ми стана ешчо хорошее, като й казах: — Нека бъда твоят верен рицар — и пак паднах на колене като подлизурко.
А потом се почувствах пак като обманутия шут, потому що всьо ето беше пак представление, и девчонката се засмя и се поклони на публиката, като изданси навън, а лампите светнаха за овациите. И на некоторъйе от дедиците в залата щяха да им изскочат глазите по младата девочка от грязни и скверни желания, о, братя мои.
— Ето го ващия истински християнин — крикна доктор Бродски, — готов да подаде и другата си буза, за да бъде разпнат, вместо сам да разпъва, умиращ от болка само при мисълта да убие и муха. — И това беше истина, братлета, защото само като спомена, че мисля да убия муха, усетих лекичко да ми се повдига, но затиснах гадното чувство и болката, като си представих как храня мухата с парченца захар и се грижа за нея като за проклето домашно животно и прочее глупотевини. — Ресоциализация! — кричеше той. — Радост пред ангелите господни.
— Важното е — говореше очен громко Министърът на утрешните работи, — че има ефект.
— О — рече отчето с въздишка, — ефект има, бог да ни е на помощ.
ТРЕТА ЧАСТ
1
— Сега накъде, а?
Това се питах аз, братя мои, застанал на следващия ден в сивата светлина на утрото пред оная бяла сграда, залепена за Дупката, одет с вечерни платя както преди два года, с малка сумка с некоторъйе лични вещи и немножко денги, любезно подарени от тъпата управа, за да съм имал с какво да започна в новия си жизн.