— Е, това си е моята стая и никой не може да го отрече. Това е и моят дом. Какво предлагате да направим, вие, тато и мамо?
Но те само посмотриха тъжно; мама още се тресеше, а лицето й беше цялото сбръчкано и мокро от сълзи, след което татко рече:
— За всичко това трябва да се помисли, синко. Не бихме могли да изритаме този човек, нали? Всъщност Джо е тук по договор за две години и ние се споразумяхме, нали, Джо? Мислих си, синко, че дълго време ще останеш в затвора, а стаята, не можеше да седи така.
По лицото му се увиждаше, че е маленко засрамен. Поетому аз само се засмях, кимнах и сказах:
— Понях всичко. Свикнали сте на спокойствийце и на някоя пара отгоре. Така стават работите. А синът ви само ви тормозеше.
И тогда, братлета, ако щете вярвайте (ако не, поцелуйте ме по двете полушария), аз се разревах, защото ми стана жал за самия мен. Тато рече:
— Разбери, синко, Джо вече си е платил за другия месец. Тъй че каквото и да правим в бъдеще, не можем да му кажем да си върви, нали, Джо?
А Джо ответи:
— За вас ме е грижа, че ми бяхте като родни баща и майка. Бива ли да се махна и да ви зарежа с тоя малък злодей, който изобщо не ви е като истински син? Той хълца сега, но това е само хитрост и лукавство. Да върви да си търси стая другаде. Нека разбере колко е сгрешил и че такова лошо момче не заслужава да има такива добри родители като вас.
— Добре — казах аз, като се изправих все още облян в сълзи. — Вече всичко ми е ясно. Никой не ме иска и не ме обича. А аз страдах страдах страдах и всички хочат да продължа да страдам. Знам го много добре.
— Причинил си страдание на другите — ответи Джо. — Пада ти се и ти сега да пострадаш малко. Разказваха ми всичко, което си вършил, докато седяхме тук на семейната трапеза, и аз останах като треснат. Направо ми се гадеше понякога, сериозно ти говоря.
— Ще ми се да бях си останал в затвора. В Дупката, както му викахме. Сега си отивам — казах. — Няма да ме видите никога повече и во веки веков. Сам ще се оправя, много ви благодаря. Нека да ви тежи на совестта.
— Не го разбирай така, синко — каза тато, а мама само взе да прави буууу хууу бууу и лицото й грозно се изкриви, а оня Джо пак я прегърна с рука, като я потупваше и повтаряше недей недей недей като сумашедши, а аз стигнах, олюлявайки се, до вратата, излязох си и ги оставих на страхотната им вина о братя мои.
2
Поех по улицата, братлета, без цел и посока във вечерните си платя, которие людите гледаха облещено, като минавах, и ми стана студено в този чортовски леден зимен ден, чувствувах само, че искам да съм далеч от всичко това и да не трябва вече никога да мисля за каквото и да е. Затова взех автобуса до центъра, после повървях обратно до площад Тейлър, където беше диск-бутикът „Мелодия“, който някога удостоявах с неоценимото си внимание на редовен клиент, о братлета. Той изглеждаше същият, какъвто винаги си е бил, и като влязох, ожидах да видя там моя приятел Анди, оня плешив и очен очен слаб услужлив маленки человек, от когото бях купувал пластинки навремето. Но там нямаше никакъв Анди, братя мои, само писъци и крикове на тийнейджъри, малчики и девочки, които слъйшаха някакви нови ужасни поппесньовки и дансеха, а человекът зад щанда, не беше много по-голям от тийнейджър, щракаше с пръсти и се кикотеше като сумашедши. Приближих се и зачаках, докато той благоволи да ме замети, после казах:
— Бих искал да чуя Моцартовата Номер четирийсет — не знам защо точно това ми щукна в головата, но така стана. Человекът зад щанда каза:
— Какъв номер четирийсет, приятел?
— Симфония. Симфония номер четирийсет в сол минор.
— Оооо — изкрича един от дансещите тийнейджъри, малчик с бретон над глазите. — Какъв миньор? Който копае сол ли? Ама че смях!
Усетих как се раздрожавам отвътре, но трябваше да внимавам, затова се усмихнах на человека, заел мястото на Анди, и на всички дансещи и квичащи тийнейджъри, и человекът зад щанда ми каза:
— Влез в оная фонокабинка там, приятел, и ще ти пусна нещо.
И аз отидох до маленката кабинка, където человек можеше да чуе плочата, която хочи да купи, но оня тийнеджър ми пусна нещо, дето изобщо не беше Моцартовата Четирийсета, а Пражката — той явно е грабнал каквото му е попаднало от Моцарт и за малко да се разгневя, ама нали трябваше да внимавам, за да не повърна и да не ме заболи главата, само че бях зафоргетил нещо важно и сега ми се повръщаше. Изглежда, ония грязни копелета, докторите, така бяха нагласили нещата, че да ми прилошава от всякоя музика за душата, все едно че съм увидил или захотил да сделам виоленция. Точно защото филмите за виоленции бяха с музика. И си спомних особено оня страшен наци-филм с Бетовеновата Пета, последната част. А сега пък и прекрасният Моцарт, превърнат в чудовище. Избягах от магазина, а всичките тийнейджъри се кикотеха подире ми и человекът от тезгяха кричеше „ей ей ей!“, но аз не му обърнах внимание и като пиян се заклатушках през шосето, после завих към млечния бар „Корова“. Знаех какво ми трябва.