Вътре беше почти празно, защото беше сутрин. И изглеждаше странно, с изрисувани красни мучащи корови, а зад тезгяха някакъв незнаком. Но щом рекох:
„Мляко със смес, голямо“, человекът с похудело лицо, току-що избръснато, поня какво ми трябва. Взех болшоето молоко с прахче и отидох до едно от малките сепарета, отделени със занавес от общата зала, и там седнах в плюшения стол и въйпих. Като закончих, взе да ми се струва, че происходят разни неща. — Глазите ми бяха приковани в маленкий кусочек сребриста хартийка от пакет канцери на пода, потому що метенето на това място хич го нямаше, братлета. Та тази хартийка взе да расте, да расте, да расте и стана толко ярка и огнена, че трябваше да прижмя глази. Потом се уболши, колкото цялото сепаре, в което се бях тръшнал, а потом стана и колкото целия бар „Корова“, цялата улица и целия град.
И вот достигна целият свят и всичко в него, братя мои, и беше като море, заливащо каждое нещо, което някога е било сделано или толко въйдумано. Чувах се как издавам особени шумове и говоря слова като:
"Мили мъртви марули, как ще загниете и ще завиете и бог знае какви още чепухи." Потом усетих как видението пулсира във всичкото това сребро и се появиха цветове, неувиждани от никого преди, и аз заметих група статуи очен очен очен далеко, които идваха все по-ближе и по-ближе, осветени от очен ярка светлина както отдолу, така и отгоре, о братя мои. Тези статуи бяха на бог и всички негови ангели и светии, лъскави като от бронз, с бради и болшие крила, които се размахваха във вятьра, тъй че нямаше как да са от камък или бронз, а и глазите им се мърдаха като живи. Ети болшие фигури идваха ближе и ближе и ближе, докато почти ме притиснаха към земята и аз услъйших своя голос „еееее“ — и усетих, че съм се отървал от всичко — платя, тяло, мозг, име и всьо останало — и ми беше очен хорошо като в рая, истина ви казвам. Тогда се чу шум от трошене и хрущене и бог с ангелите и светиите сякаш заклатиха голови към мен да ми кажат, че сега нет болше време, но трябва да опитам пак, и тогда всичко рухна в кикот и хохот и голямата топла светлина изстина, а аз седях там както и преди с празната чаша на масата и ми се плачеше, защото смъртта е единственият оттовор на всичко.
Ето какво, братлета, увиждах съвсем ясно, че трябва да сделам, но как, не знаех точно, тъй като никога преди не бе ми хрумвало. В маленката си сумка с лични вещи носех бритвата си главорезка, но изведнъж ми прилоша, щом си представих как сам си правя шат и цялата ми красная красная кров изтича. Хочех да не е нещо виолентно, а нещо, което просто да ме накара леко да заспя и така да дойде краят на вашия смирен разказвач, за да не пречи вече на никого. А може би, помислих си, ако отида до Общинската библиотека зад ъгъла, ще намеря някое ръководство как да пукнеш без болка. Представих си, че съм мъртъв и че на всички им е жал, на тато и мама, и на грязния Джо, узурпатора, а тоже и на доктор Бродски, и на доктор Бранъм, и на оня Министър на утрешните работи, както и на всеки человек. На тъпото фукливо правителство също. Тогава излязох навън в зимата и уже бе станало следобед, почти два часа, както увидих по голямия часовник в центъра, тъй че подсиленото мляко ме бе люляло по-дълго, отколкото предполагах. Поех по булевард „Марганита“, после свих по авеню „Бутби“, потом пак завих и ето ме пред Общинската библиотека.
Беше старо грязно место, в което не си спомням да съм ходил от съвсем маленкий, не повече от шестгодишен, и там имаше два отдела — единият за заемане на книги, другият за четене, където беше пълно с газети и списания и стари дедици, чиито тела смърдяха на старост и бедност. Те стояха пред поставките за вестници покрай стената, като подсмърчаха, уригваха се и си говореха сами, и обръщаха страниците да прочетат умно новините или пък разглеждаха списания по масите, или се преструваха, че това правят, като някои от тях заспиваха, а един-двама очен шумоляха. Отначало не можех да си спомня за какво бях дошъл, после си спомних с изненада, че съм пришол здес, да науча как да хвърля топа, без да усетя, поетому се запътих към рафта със справочници. Имаше много книги, но нито едно заглавие, братлета, не ми вършеше работа. Снех една медицинска книга, но като я откроих, беше пълна с рисунки и снимки на ужасни рани и болезни, от което малко ми се повдигна. Върнах я на мястото й и снех голямата стара книга или Библия, както й викаха, мислейки, че ще мога да намеря в нея утеха, както през времето в Дупката (не толкова давно всъщност, но на мен ми се струваше очен очен очен давно), и рекох да седна на един стол, за да си я чета, но вътре пишеше как едного ударили седемдесет и седем пъти и как тълпа евреи се ругаели и маризели и от това опят ми се повдигна. Тогда почти се разциврих, та един опърпан старчок срещу мен попита: