— Четоха ни го — каза Дим. — Главният ни го чете на глас. Каза, че било много добър начин.
— Чете ли ви го? — попитах, маленко гадно. — Още ли си толкова смотан, та не можеш сам да четеш, братле?
— Аааа, не така — отвърна Дим очен мазно и с маленко съжаление. — Така вече не се приказва. О, не, съвсем не, друг мой. — И ми отпери один болшой толчок право по човката, та започна кап кап кап да ми капе красная красная кров.
— Не можеш да имаш доверие в никого — казах огорчен, триейки кровта с рука. — Винаги съм бил сам-самотен.
— Стига толкова — каза Били Бой. Бяхме уже сред полето, толко с голи деревя и с няколко странни воробеи, а в далечината бръмчеше трактор. Вече се смрачаваше, защото беше навръх зима. Вокруг нямаше люди, нито животни. Бяхме толко четиримата.
— Излизай, Алекс — каза Дим. — За маленко назидание.
През всичкото време онзи человек, шофьорът, толко си седеше на кормилото, пушеше канцер и четеше от маленка книжка. Лампата в автомобила му светеше, за да вижда. Той не обръщаше внимание какво делат Боли Бой и Дим на вашия смирен разказвач. Няма да задълбавам какво точно произходи, но беше болшое пъшкане и ритане на фона на бръмченето от мотора и чикчирикането в голите клони. В светлината на автомобилната лампичка се виждаше маленка струйка дим, а шофьорът преспокойно си отгръщаше страниците. И през цялото това време те ме маризеха, о, братя мои. Тогда Били Бой или Дим, не мога да кажа кой точно, рече:
— Май му стига толкова, а? Ти как мислиш? Фраснаха ме още по веднъж в лицото, аз паднах по глази и останах да лежа там на тревата. Беше студено, но студ не усещах. Тогда си изтупаха руките и си нахлупиха шляпите, надянаха рубашките, които бяха свалили, и се качиха в машината.
— Ще се увидим за по-дълго някой друг раз, Алекс — каза Били Бой, а Дим само разкриви лицо като палячо.
Шофьорът свърши страницата си и прибра книжлето, потом запали мотора и отпериха към града, а моите екс-друг и екс-враг ми махаха. Но аз лежах съвсем скапан и смазан.
След малко вече очен ме болеше и тогда заваля дожд, съвсем леден. Не увиждах никакви люди, нито светлини на къщи. Куда можех да ида, като нямах дом, нито много денги в карманите си? Разплаках се сам-саменичък бууууу хууууу хууууу хууууу. После се надигнах и тръгнах да вървя.
4
У дома, у дома, у дома, у дома исках да си ида и се озовах пред ДОМА. Вървях през мрака, но не по пътя за града, а натам, откъдето идваше бръмченето на трактора. Стигнах до нещо като село, което ми се стори, че съм увиждал и прежде, но сигурно защото всички села си похожат, особено в тъмното. Здес бяха къщите, а там кабака и точно в края на селото имаше маленкий домик, сам-саменичък, а на портата светеше името му. ДОМ, пишеше там. Бях цял подгизнал от ледения дожд, та платята ми не бяха вече последна мода, ами направо жалки и окаяни, а буйната ми гордост беше мокра и сплъстена по цялата ми голова и бях сигурен, че по лицото ми имаше рани и синини, а няколко зуби чут-чут се клатеха, като ги бутнех с език. Болеше ме цялото тяло и бях много жаден, поетому отварях рот към холодния дожд, а стомахът ми, братлета, през цялото време ръмжеше тррррррррр, потому що не беше получавал пишча от сутринта, пък и тогава не очен много.
„ДОМ“ пишеше там и може би внутри имаше человек да ми помогне. Отворих портичката и едва не се хлъзнах по пътеката, потому що дъждът ставаше на сняг, и постучах леко и жално на вратата. Никой не дойде: постучах маленко по-громко и по-громко и тогда услъйших шум от ноги да се приближават към вратата. Тя се отвори и мужский голос попита:
— Да, какво има?
— О, моля, помогнете — казах аз. — Полицаите ме пребиха и ме оставиха да умра на пътя. Моля ви се, дайте ми да пийна нещо и да поседя край огъня, много ви моля, сър.
Вратата се отвори докрай и увидих топла светлина и огъня да прави пук пук пук вътре.
— Влез — каза человекът, — който и да си. Бог да ти е на помощ, клета жертво. Влез и дай да те огледам.
Аз залитнах навътре и това не беше симулация, братлета, потому що наистина бях смазан и гроги. Добрият человек ме прегърна през плечите и ме вкара в комнатата, където беше огънят, и разбира се, веднага познах къде съм и защо това ДОМ на портата ми бе толкова знакомо. Посмотрих този человек и той ме посмотри мило и си го спомних очен хорошо. Той, разбира се, не ме позна, защото в ония безгрижни дни аз и моите так назовани друзя вършехме всичките си болшие нападения и гаври, и обири с маски, които бяха страхотно прикритие. Беше нисичък человек на средна възраст, трийсет-четирийсет-петдесет, и носеше очки.