— Така казва и отчето, сър, свещеникът на затвора, искам да кажа.
— Виж ти, виж ти. Ама разбира се. Ще го казва, щом е християнин. И така — каза той, бършейки от десет минути една и съща чиния, — утре ще дойдат да те видят някои хора. Струва ми се, че можеш да ни бъдеш полезен, клето момче. Би могъл да ни помогнеш да свалим това тиранично правителство. Само власт, която се перчи с тиранията си, може да се гордее, че е превърнала един нормален младеж в механизъм.
Той продължаваше да бърше същата чиния. Казах му:
— Сър, вие бършете все една и съща чиния. Съгласен съм с вас за перченето. Това правителство май е много нафукано.
— О — каза той, като че ли виждаше чинията за първи път и я остави. — Още съм много несръчен в домакинството. По-рано жена ми вършеше всичко и ме оставяше само да си пиша.
— Жена ви ли, сър? Да не ви е напуснала? — Исках да разбера какво е станало с жена му, която си спомнях много добре.
— Да, напусна ме — каза той громко и огорчено. — Умря. Изнасилиха я и я пребиха. Не можа да понесе шока. Всичко се случи тук, в тая къща. — Ръцете му с кърпата трепереха. — В съседната стая. Трябваше ми желязна сила, за да продължа да живея тук, но тя би желала аз да остана тук, където все още витае уханният спомен от нея. Да да да. Клетото момиче.
Увидих съвсем ясно, братлета, какво се бе случило в онази далечна ноч и като си представих и себе си в цялата работа, ми се повдигна и взе да ме боли головата. Человекът забеляза това, защото цялата кров се дръпна от лицото ми и прибледнях.
— Лягай си сега — каза той благо. — Приготвил съм ти стаята. Горкото горкото момче, здравата си се напатил. Жертва на модерното време, също като нея. Горката горката горката жена.
5
Поспах наистина хорошо, братлета, без никакви сънища. Утрото беше ясно и мразовито, а някъде отдолу се носеше приятен мирис на приготвен завтрак. Трябваше ми маленко время да си спомня къде съм, както става обикновено, но скоро се сетих и се почувствувах на топло и сигурно място. Но както си лежах и ожидах да ме повикат за закуска, хрумна ми, че трябва да науча как се казва този мил и майчински грижовен человек, та се поразтъпках наоколо с боси ноги да търся „Портокал с механизъм“, на която не можеше да няма името му, щом е автор. В комнатата имаше само легло, стол и лампа, поетому отидох в съседната и там увидих жена му на стената, болшая увеличена снимка, и ми стана маленко зле, като си припомних. Но здес имаше и няколко полици с книги и, както предполагах, сред тях беше и „Портокал с механизъм“ с името на автора на корицата и на гърба — Ф. Александър. Боже мили, помислих си, и той бил Алекс. И взех да я разлиствам по пижама, с боси ноги, но без да усещам холод, тъй като домикът беше целият отоплен, ама не можех да проумея за какво беше книгата. Беше написана на един такъв сумашедши стил, пълна с Ах! и Ох! и всякая чепуха, но ако нещо понях от нея, беше, че днес всички люди са превърнати в машини, макар всъщност те — вие и аз, и той и майната му — да сме били по-скоро естествена растителност, нещо като плодове. Според Ф. Александър ние сме растели, по дървета, а светът бил овощна градина, засадена от Бога, и сме съществували толко защото Бог имал нужда да утоли жаждата на любовта си и разни глупотевини. Не ми хареса изобщо тая бъркотия, братлета, и се чудех колко ли сумашедши трябва да е тоя Ф. Александър, може би се е чалнал, понеже се е споминала жена му. Но потом той ме повика долу с голос на нормалний человек, пълен с радост и любов и ешчо разни работи, так что вашият смирен разказвач слезе.
— Много спиш — каза той, като сервираше варени яйца и изваждаше от скарата готовия тоуст. — Вече е близо десет. Аз от няколко часа съм се хванал за работа.
— Друга книга ли пишете, сър? — попитах.
— Не, не, сега не се занимавам с това — каза той и седнахме като друзя пред доброто старо яйчице пук пук и филийка хруп хруп с очен много чай с молоко в болшие стакани. — Не, разговарях по телефона с разни хора.
— Мислех, че нямате телефон — казах, като си хапвах яйцето и не внимавах какво приказвам.
— Защо? — попита той нащрек като пъргаво животно, с лъжичка за яйце в рука. — Защо мислиш, че нямам телефон?
— А, нищо — казах, — нищо, нищо. — И се чудех, братлета, какво ли си спомняше той от първата част на оная далечна ноч, когато се приближих до вратата с дежурната история и помолих да позвъня за лекар, а тя ми каза, че нямали телефон. Тои ме изгледа очен внимателно, но потом снова стана любезен и весел и продължи да гребе от яйцето. Както дъвчеше, каза: